Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 20

Отначало, докато седмиците отлитаха, беше същото като боклукчийството, освен разяждащото чувство, че всяка минута означава още хиляди километри отдалечаване от човечеството. Това влошаваше нещата.

Бяха се насочили високо, за да излязат от еклиптиката, докато минават през Астероидния пояс. Това бе изразходвало вода и навярно не беше необходимо. Макар че десетките хиляди светове изглеждат толкова нагъсто, колкото паразити в двуизмерна проекция върху фотографска плака, те въпреки това са разпръснати така нарядко в квадрилионите кубични километри, които компенсират конгломератната им орбита, че само някакво ужасно нелепо съвпадение би довело до сблъсък.

И все пак, те минаха през Пояса и някой изчисли шансовете за сблъсък с фрагмент материя, достатъчно голям, за да предизвика повреди. Цифрата беше толкова ниска, толкова невъзможно ниска, че навярно бе неизбежно на някого да не му дойде желанието за „космическо плуване“.

Дните бяха дълги и многобройни, космосът бе празен, а на пулта за управление беше достатъчен и един човек. Идеята беше естествена.

Първият, рискувал да излезе навън за петнайсетина минути, прояви извънредна смелост. После друг опита за половин час. Постепенно, преди астероидите да останат съвсем зад гърба им, всеки кораб редовно теглеше свободен от вахта член на екипажа, увиснал в космоса, завързан с кабел.

Беше съвсем лесно. Кабелът, от онези, които бяха предназначени за операциите в края на пътуването им, се закрепваше магнитно в двата края, единият за космическия костюм. После изпълзявате от херметичната камера върху корпуса на кораба и прикрепвате там другия край. Спирате за малко, прилепени за металната обвивка с електромагнитите в ботушите си. Сетне ги неутрализирате и правите съвсем леко усилие на мускулите. Бавно, винаги съвсем бавно, се издигате от корпуса — толкова по-бавно, колкото по-голяма е масата на кораба, която се придвижва на еквивалентно по-кратко разстояние надолу. Плувате невероятно, безтегловно в плътната, изпъстрена с петънца чернота. Когато корабът се е придвижил достатъчно надалеч от вас, облечената ви в ръкавица ръка, която продължава да се докосва до кабела, леко го стисва. Прекалено здраво и ще започнете да се движите назад към кораба, а той — към вас. Просто достатъчно здраво и триенето ще ви спре. Тъй като движението ви е било еквивалентно на това на кораба, той изглежда така неподвижен под вас, сякаш е нарисуван на невъзможен фон, докато кабелът помежду ви виси на спирала, която няма причини да се опъва.

За очите ви това е половин кораб. Едната половина е осветена от слабото Слънце, което все пак е твърде ярко, за да го погледнете директно без силната закрила на поляризирания визьор на космическия костюм. Другата половина е черно върху черно — невидима.

Космосът ви е обгърнал и всичко е като насън. Костюмът ви е топъл, автоматично възстановява въздуха, имате храна и вода в специални контейнери, от които да можете да ги изсмучете с минимално движение на главата, положени са подходящи грижи за отделяните вещества. И най-вече, повече от всичко останало, владее ви възхитителната еуфория от безтегловността.