Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 2

— Кабината не е откъм слънчевата страна.

— Топлината му достига и дотук, по дяволите.

Риос излезе през вратата и Лонг остана, продължително загледан след него, а после се върна към видеото. Не включи отново термостата.

Образът все още силно трептеше, но така и трябваше да бъде. Лонг разтвори стол от стената. Той се наведе напред, докато изчакваше официалното заявление, кратката пауза преди бавното разтваряне на завесата, прожектора, осветяващ познатата брадата фигура, която се уголемяваше и накрая постепенно изпълни екрана.

Гласът, внушителен въпреки смущенията и пращенето, предизвикани от електронните бури на трийсет и двата милиона километра, започна:

— Приятели! Скъпи мои съграждани от Земята…

2.

Докато влизаше в пилотската кабина, погледът на Риос попадна върху проблясването на радиосигнала. За миг дланите му се изпотиха, когато му се стори, че това е пиукането на радара, но всъщност се обаждаше само чувството му за вина. Теоретично не трябваше да напуска пилотската кабина, докато е на вахта, макар че всички боклукчии го правеха. И все пак това си беше обичайният кошмар — че находката е станала точно през онези пет минути, докато е отскочил за едно бързо кафе, защото му се е струвало, че космосът е чист. А че кошмарът е задължителен, също беше добре известно.

Риос включи мултискенера. Беше разхищение на енергия, но докато мислеше за това, можеше и да се увери.

Космосът беше чист, като се изключеше далечното ехо от съседните кораби по линията на почистване.

Той включи радиото и русата, дългоноса глава на Ричард Суенсън, копилот на следващия кораб по посока на Марс, го изпълни.

— Хей, Марио — рече Суенсън.

— Здрасти. Какво ново?

До следващите думи на Суенсън измина кратка пауза, тъй като скоростта на електромагнитното излъчване не е безгранична.

— Да знаеш какъв ден имах!

— Случило ли се е нещо? — попита Риос.

— Имах находка.

— Ами, добре.

— Така щеше да е, ако я бях хванал — мрачно добави Суенсън.

— Какво стана?

— По дяволите, тръгнах в погрешна посока.

Риос разбираше прекалено добре, за да се засмее.

— Как се случи? — попита той.

— Не беше по моя вина. Проблемът бе, че резервоарът се движеше извън еклиптиката. Можеш ли да си представиш толкова глупав пилот, че да не е в състояние да изпълни прилично маневрата по откачането? Откъде можех да зная? Получих разстоянието на резервоара и го оставих да се движи така. Просто приех, че орбитата му е в обичайната траектория. Ти не би ли постъпил така? Тръгнах, както ми се струваше, по добра линия на пресичане и едва след пет минути забелязах, че разстоянието все още се увеличава. Радарът започна да пиука. Тъй че после взех ъгловите проекции на онова нещо и вече беше прекалено късно да го настигна.

— Дали някой от другите момчета не го е хванал?

— Не. То е извън еклиптиката и ще продължава да се движи завинаги. Не това ме тревожи толкова. Беше само вътрешен резервоар. Но не искам да ти казвам колко тона инерция загубих, докато набирах скорост и после се връщах в станцията. Трябваше да чуеш Канют.