Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 15

— И Дик ли? — попита Дора.

— Всички можем.

— Е, Дик не може. За теб всичко това е в реда на нещата, Тед Лонг, както и за този крадец на резервоари тук, за този Марио — да приказвате за едногодишни пътувания. Вие не сте женени. Дик обаче е. Има съпруга, има дете и това му стига. Може просто да си намери постоянна работа тук, на Марс. За Бога, да предположим, че отидете на Сатурн и откриете, че там няма вода. Как ще се върнете? Даже да ви е останала вода, ще е свършила храната ви. Това е най-смешното нещо, което съм чувала някога.

— Не. Чуй ме сега — непроницаемо каза Лонг. — Обмислил съм го. Разговарял съм с комисар Санков и той ще помогне. Но трябва да имаме кораби и хора. Аз не мога да ги осигуря. Хората няма да се вслушат в мен. Аз съм новак. Вие двамата сте известни и уважавани. Вие сте ветерани. Ако ме подкрепите, даже да не дойдете лично, ако просто ми помогнете да убедя останалите, да намеря доброволци…

— Първо — раздразнено го прекъсна Риос, — ще трябва да дадеш доста повече обяснения. Като стигнем на Сатурн, къде е водата?

— Точно това му е хубавото — отвърна Лонг. — Точно затова трябва да е Сатурн. Водата там просто плува наоколо в космоса и чака да я вземем.

5.

Когато Хамиш Санков беше дошъл на Марс, не съществуваше такова нещо, като местен марсианец. Сега тук имаше двестатина бебета, чиито дядовци бяха родени на Марс — местни вече трето поколение.

Когато беше дошъл като юноша, Марс не бе нищо повече от купчина приземени космически кораби, свързани с херметично затворени подземни тунели. През годините бе видял как масово израстват сгради, как подават тъните си муцуни в рядката, негодна за дишане атмосфера. Бе видял как се появяват огромни складове, които можеха да погълнат целите космически кораби, заедно с товарите им. Бе видял мините да изникват от нищото и да се превръщат в огромни вдлъбнатини в кората на Марс, а населението стигна от петдесет до петдесет хиляди.

Те го караха да се чувства стар, тези отдавнашни спомени — те и още по-смътните спомени, предизвикани от присъствието на този земянин пред него. Посетителят му върна към живот онези отдавна забравени и изхвърлени мисли за един мек и топъл свят, който беше мил и нежен към човечеството като майчина утроба.

Земянинът изглеждаше току-що излязъл от онази утроба. Не много висок, не много слаб — всъщност, определено пълен. Тъмна коса с елегантни ситни къдри изящен малък мустак и отлично почистена кожа. Облеклото му беше в същия стил — толкова свежо и изгладено, колкото изобщо можеше да бъде пластекът.

Собствените дрехи на Санков бяха марсианско производство, удобни и чисти, но вече отдавна старомодни. Лицето му беше набръчкано, косата чисто бяла, а адамовата му ябълка се движеше, когато говореше.

Земянинът беше Майрън Дигби, член на Общото събрание на Земята. Санков беше комисар на Марс.

— Всичко това ни нанася силен удар, представителю — заяви Санков.

— То нанася силен удар и на повечето от нас, комисарю.

— Хм-хм. Тогава не съм в състояние честно да кажа, че мога да го разбера. Естествено, ясно ви е, че не мога да вникна в земните порядки, само защото съм роден там. На Марс се живее трудно, представителю, и вие трябва да го осъзнаете. Необходимо е много кръстосване на космоса, само за да ни бъде доставена храна, вода и суровини, та да можем да преживеем. Не е останало много място за книги и нови филми. Даже видеопрограмите стигат до Марс с цял месец по-късно, когато Земята е в конюнкция, и дори тогава никой няма много време за слушане.