Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 108

— Бил е уплашен. Копнеел е да направи каквото и да било, което да го махне от планетата.

Шефийлд скочи на крака.

— Неговите забележки са незаконни. Той не е свидетел.

Капитанът тропна с Т-образния клин и каза:

— Седнете!

Процесът продължи. Беше привикан член на екипажа, за да свидетелства, че Марк ги е информирал за първата експедиция и че по това време Шефийлд е бил там.

— Искам да проведа кръстосан разпит! — извика Шефийлд.

— Ще имате тази възможност по-късно — отвърна капитанът.

Човекът от екипажа беше изпъден.

Шефийлд разглеждаше публиката. Изглеждаше очевидно, че симпатиите им не са изцяло на страната на капитана. Беше достатъчно психолог, за да се чуди, дори в този момент, колко от присъстващите са тайно облекчени от това, че са напуснали Млади и са всъщност благодарни на Марк за това, че е ускорил нещата. А и очевидният инсцениран характер на процеса не им се нравеше. Вернадски мрачно се мръщеше, а Нови гледаше Саймън с очевидно отвращение.

Точно Саймън притесняваше Шефийлд. Психологът чувстваше, че сигурно той бе тласнал капитана към това и именно той бе човекът, който можеше да настои за смъртна присъда. Шефийлд горчиво съжаляваше, че бе засегнал патологичната му суетност.

Но това, което наистина го озадачаваше най-много, беше отношението на Марк. Момчето не показваше признаци на космическа болест или на каквато и да било тревога. Той внимателно слушаше всичко, но като че ли не го трогваше нищо. Държеше се така, сякаш в момента не го засягаше нищо земно, сякаш някаква информация, която имаше, правеше всичко останало без значение.

Капитанът удари с Т-образния клин и рече:

— Предполагам, че това е всичко. Фактите са съвсем ясни. Безспорни. Можем да приключваме.

Шефийлд отново скочи.

— Почакайте. Не е ли наш ред?

— Тихо — заповяда капитанът.

— Вие пазете тишина. — Шефийлд се обърна към публиката. — Вижте, нямахме възможност да се защитим. Даже нямахме право на кръстосан разпит. Справедливо ли е това?

Надигна се ропот, който заглуши ударите на Т-образния клин.

— Какво има да защитавате? — студено попита Саймън.

— Може би нищо — извика в отговор Шефийлд, — и в такъв случай какво ще загубите, като ни изслушате? Или се страхувате, че можем да кажем доста в своя зашита?

От публиката започнаха да се надигат отделни викове.

— Оставете ги да говорят!

Саймън сви рамене.

— Давайте.

Капитанът намусено попита:

— Какво искате да направите?

— Да действам като свой собствен адвокат и да извикам Марк Анунцио като свидетел — отвърна Шефийлд.

Марк се изправи достатъчно хладнокръвно. Шефийлд обърна стола му към публиката и му даде знак отново да седне.

Психологът реши, че няма полза да се опитва да имитира съдебните драми, които бе гледал по субетера. Помпозните въпроси за името и миналия живот нямаше да доведат доникъде. По-добре беше да кара направо.

Затова попита:

— Марк, знаеше ли какво ще стане, когато разказа на екипажа за първата експедиция?

— Да, д-р Шефийлд.

— Тогава защо го направи?

— Защото беше важно всички да се махнем от Млади без да губим нито минута. Съобщаването на истината на екипажа бе най-бързият начин да изчезнем от планетата.