Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 8

Катлин, изглежда, не бе по-различна от другите жени. Поколеба се, преди да отговори на въпроса на Рей, и продължи да гледа Бишоп. Той от своя страна не свали очи от нея. Наблюдаваше я с безразличие, държеше се естествено, подсмихваше се под мустак и я оглеждаше безцеремонно.

Най-сетне Катлин пое дълбоко дъх и примигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Четиристотин и петдесет — каза тя. — Наемът е четиристотин и петдесет месечно. Ако решиш, можеш да се нанесеш веднага.

— Добре звучи — отвърна Бишоп.

— Ето, че те уредихме — почти изкрещя Рей. — Проста работа, ха-ха-ха. Значи готово. Е, ъъъъъ…

— Кенеди — помогна му Бишоп.

— Кенеди! Франк, да бе. Божичко, няма да се науча да помня имена… Франк. Е, започваш с обучението, ще те проверим на всички самолети и си готов за работа.

Бишоп не отговори. Гледаше Катлин. Тя задържа погледа му, а гърдите й се издигаха и спускаха.

— О, Катлин — извика Рей. — Ето го и мъжа ти.

Бишоп отмести очи и погледна през големия прозорец.

Една двумоторна „Чесна 340“ бавно се спускаше към пистата през маранята. Поривът на двигателите разклати големия самолет.

Катлин не се обърна веднага. Погледът й се задържа върху Бишоп още няколко секунди. Чак тогава, не без известно усилие, надзърна през рамо.

Самолетът се приземи. Двигателите замряха, перките спряха да се въртят. Тримата в офиса гледаха как пилотът се измъква от кабината, а после обикаля около самолета, за да го застопори.

— Това е Крис, мъжът на Катлин — обърна се Рей към Бишоп. — Най-добрият ми пилот. Освен всичко друго го ползваме да проверява новите, така че ще се повозиш с него на всички машини.

Крис Уонамейкър се приближи с поклащаща се походка. В едната му ръка висеше сак. „Едро копеле — каза си спокойно Бишоп. — Не изглежда да е от най-сговорчивите.“ „Даааа — продължи наум той. — Бас ловя, че няма да се зарадва особено, когато почна да чукам жена му.“

3.

Къщата на Катлин, тази, която даваше под наем, бе близо до летището. Паянтова двуетажна кутийка, килната върху парче изгоряла от слънцето морава. На първия етаж се помещаваха дневна и кухня, а горе бе спалнята, свряна под гредите на покрива. Оскъдната мебелировка бе зацапана и избеляла от времето.

Пристигнаха привечер. От близките къщи се носеше детски смях, тракане на градински пръскачки, кучешки лай и женски викове: „Хайде на вечеряяяя!“, които проникваха през мрежестите врати. Слънцето все още отказваше да се прибере — все пак бе едва юни, — но прохладният бриз вече разклащаше тънките пердета в дневната.