Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 158

Ръката му замръзна във въздуха. По тялото му премина силна тръпка. Изневиделица по врата му изби студена пот. Стана му студено, сякаш го е втресло.

Но не беше треска. Бе нещо друго, странно. Страх. Вайс се страхуваше без причина. Влажният, мокър страх сякаш заглозга костите, разпростря се по цялото тяло, изпи силите му. Нещо, нещо в периферията на зрението му, доведе усещането за смърт в стаята. Вайс бавно и някак неохотно отмести поглед, сякаш се страхуваше от гледката.

На отсрещния ъгъл на улицата, под мъждивата светлина на лампата успя да различи неясните очертания на мъжка фигура. Носеше тъмен шлифер и стоеше неподвижен като статуя. Гледаше към прозореца му. Към него.

Въздухът заседна в гърлото му. Втренчи се в сянката, неспособен да извърне очи. Устата му пресъхна. Бавно прокара език по устните си и преглътна. Усети вкус на пепел. Опита се да подпре чашата на облегалката на стола, но тя се изплъзна от пръстите му. Падна на килима с глух звук и остатъците от уискито се разляха в петно с формата на пламък.

Мъжът в мъглата го гледаше упорито и не сваляше очи от него. Вайс на свой ред също не извърна глава и продължи да гледа като хипнотизиран. Помисли си за пистолета в чекмеджето, останал там още от работата му в полицията. Нямаше сили да стане, да направи трите крачки до бюрото и да го вземе. Беше като в кошмар — мозъкът ти крещи да бягаш, но мускулите ти са се превърнали в кашкавал и не си в състояние да мръднеш. Не можеше да си обясни какво се случва. Продължи да седи, втренчил поглед в неясния силует отсреща, а вълните страх го заливаха една след друга, напрежението в гърдите му се покачваше и покачваше, докато стана нетърпимо и тогава…

Тогава телефонът иззвъня. Внезапният остър звук го стресна. Развали магията, макар и само за секунда, но Вайс я използва, за да скочи от стола.

Отиде до бюрото. Сграбчи слушалката с една ръка, а с другата издърпа чекмеджето. Извади пистолета дори още преди да проговори:

— Вайс — каза той.

— Здравейте, господин Вайс — обади се нисък и топъл женски глас от другата страна на линията. Чуваше го за пръв път.

Вайс се огледа объркано и завъртя пистолета колебливо на всички посоки. Тилът му още бе мокър от пот, но страхът се разсея толкова внезапно, колкото и дойде. Чувстваше се замаян, сякаш наистина е сънувал кошмар и току-що се е пробудил от него. Зачуди се дали пък не се е случило точно това. Може да се е унесъл в люлеещия се стол и да му се е присънила някаква гадост.

— Кой се обажда? — попита дрезгаво.

— Исках само да ви благодаря, господин Вайс — отвърна меко жената. Думите й прозвучаха някак неестествено, приказно, сякаш идваха от друго измерение, от друга реалност. — Може би някой ден ще ми се удаде случай да го направя лично.

Вайс поклати глава и се опита да подреди мислите си.

— Кой… Коя сте вие?

— Сега не мога да ви посетя. Разбирате ли? Прекалено опасно е. Вие също не може да дойдете. Разбирате ме. Нали?