Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 123

Тя продължи да зяпа телевизора, да се налива с бира, да пали цигари и да ги гаси след няколко дръпвания. По телевизията даваха някаква игра. Една от онези, в които състезателите са принудени да изтърпят какви ли не гадости. В момента изсипваха кофа със змии върху главата на някаква жена. Ако успееше да издържи, щеше да спечели бая пари. „И какво пък му е трудното на това?“, помисли си Катлин. Тази от телевизора сигурно ще си завре главата и в кофа с лайна, ако й дадеш достатъчно пари. Трябва да е доста тъпа, за да го прави само за пари. Тъпа крава.

Замисли се дали да не смени програмата, но нямаше желание да прави нищо. Продължи да зяпа състезанието. От стаичката в задната част на къщата, разбира се, не можеше да види черната кола, която спря пред тях. Не чу отварянето на входната врата. Не успя да долови дори стъпките в коридора, докато не стана прекалено късно. Вдигна глава и видя мъжа си в рамката на вратата.

Катлин се изправи стреснато на дивана. Господи, Крис изглеждаше зле, доста зле. Посивяло лице, обезумели очи.

Беше измокрил някъде дънките си. Божичко, това не е ли миризма на урина?

Тъкмо беше запалила нова цигара. Бързо я смачка в пепелника и го остави на ниската масичка. Напипа дистанционното на възглавничката до бедрото си и спря звука на телевизора.

— Здрасти, Крис — поздрави неуверено Катлин.

Беше отворила прозореца, за да не се задимява, а и за да влиза чист въздух. Телевизорът утихна и само някакъв глупак продължи да се хили беззвучно от екрана. Тишината се нарушаваше единствено от шума в квартала — свиренето на щурците, гласовете на семейство О’Конър, които хокаха кучето си, тракането на кофата за боклук в двора на Пейнтърс.

Крис постоя безмълвен още няколко дълги секунди. Струваше й се, че трепери, устните му се усмихваха зловещо и някак отнесено.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да — отвърна най-сетне мъжът й. Гласът му също прозвуча странно. Някак тихо и замечтано. — Да, добре съм. Супер съм. Трябва да тръгваме, Катлин.

— Да тръгваме ли? Къде, по дяволите, ще ходим? — Тя погледна часовника си. — Ами, то вече е девет…

— Знам — отвърна той със същия глас. — Но трябва да вървим. Господин Хиршорн каза, че тук не сме в безопасност. Изпратил е едни хора да ни вземат. Ще ни отведат на сигурно място, докато всичко свърши.

— Всичко?… Крис, какви ги говориш? Нищо не разбирам…

Тогава осъзна, че ще я убият.

Идиотът на екрана продължи да дърдори и да се хили мазно, щурците в двора продължиха да свирят, а проклетото малко куче на О’Конър се скъсваше да лае. Може би дочу и някакви стъпки под прозореца, които я поставиха нащрек или може би това свърши странният глас на Крис, но Катлин внезапно проумя, че хората с беемвето са тук. Знаеше, че ще я вземат и ще я отведат в гората или на някое друго затънтено място. Когато я открият, косата й щеше да е сплъстена от засъхнала кръв на мястото, където е минал куршумът. Лицето й щеше да е омазано с кал, с полепнали листа и сламки.