Читать «Пълноземие» онлайн - страница 5

Обиколи площадката, затъвайки до глезените. Мъчеше се да не мисли за нищо — само наблюдение и възприемане на безрадостната околност. Стисна за гушата всичките си крещящи емоции и съумя да постигне крехко душевно равновесие. Сякаш балансираше на въже, тънко като косъм и режещо като бръснач.

Трай, сърце.

Дичо педантично отброи с крачки периметъра на сфинксовия фундамент. Триста двайсет и седем.

Е, нека да са и девет. Факт, който може би има някакво значение. А сега малко по̀ друга равносметка.

Той тръгна на нова обиколка, сякаш се стараеше да избяга от отчаянието си. Какво пък — в движение се мисли по-добре. И такааа…

Атмосферата става за дишане. Поне засега. Температурата… Да речем, че е към шестнайсет-осемнайсет градуса, напълно поносимо. Виж, откъм вода и храна…

Радослав сепнато вдигна глава и съсредоточи цялото си внимание към далечината.

Нищо.

Мъртвило. Прастара пустош.

И все пак интересно — хоризонтите север-юг като че ли са по-близки — сто, двеста, но километра; колкото до видимостта по оста изток-запад… В тази посока нещата наистина клонят към безкрайност.

Младият мъж се оклюма и повлече внезапно натежали крака по неясните си следи от предишната разходка. Колко стъпки беше изброил одеве? Ах, да му се не види — забравих. Главо, главооо дървена…

И изведнъж му замириса на дим. Веднага се наежи и ускори ход. Камъчета се стрелкаха изпод кецовете и оставяха браздички в пясъка-прах… Пред нишата, която иронично бе нарекъл „мой дом“, гореше огън.

Радослав приклекна.

Между купчина камъни се процеждаха весели жълти пламъчета. Топлината погали лицето му — гърбът настръхна, Дичо запремигва често-често и стисна зъби.

Наистина, колко малко му трябвало на човек…

Подуши и вода. Наблизо течеше ручейче и попиваше в пясъците. Извираше направо от скалната тераса.

— Чудесата ме харесват — дрезгаво изрече Радослав.

До вълшебното кладенче имаше очукани алуминиеви канчета, досущ като онези от войниклъка. От по-голямото, за манджа, се вдигаше пара и стърчеше лъжица. Върху метала на съдинките личаха надраскани букви и цифри.

И младият мъж отново потръпна, задъха се почти ужасѐн, когато разчете написаното по канчетата:

р-к Р. Х. Р. — 5 б, 1 р; ГО 4012

Редник Радослав Христов Радославов от първа рота на пети батальон. И серийният номер на зачисления му автомат „Калашников“, калибър 7,62 милиметра — винаги така бележеше вещите си в казармата.

Какво значи всичко това?!

— Значи, че още нищо не е загубено — отвърна на паниката си Дичо и опита да се позасмее. — Нищо не е чак толкова зле. Може би… трябва да се чака?

Предпазливо изви очи нагоре, където осезаемо присъстваха затулените от ръба на терасата каменни чудовища.

Естествено, никой не му отговори.

Радослав надникна в паницата. Поразочарован, опита гозбата. Изцъка с език и поклати глава.

Здрасти. Леща. Гъста и топла. Виж го ти, юнакът, седи си между мъглявината Андромеда^[1] и Големия Магеланов облак^[2] и си похапва — какво? — банална леща!… Даже без хляб.