Читать «Пълноземие» онлайн

Преките пътеки не са равни, нито нанагорни или нанадолни. Те са преки.

Народна мъдрост

Пролог

1.

Той бърже стисна очи, ала ярката Светлина насила проникваше под клепачите. Кожата настръхна от лъчите й, които идеха отвсякъде, пронизваха тялото и разбъркваха мозъка. Усещаше ги, чувстваше натиска на Светлината. И… дори я чуваше!!!

Звуците се издигаха от незнайни дълбини — или може би падаха от невероятни висини — като мехури, които се уголемяваха и се сливаха в шумяща пяна, а в измъченото съзнание нахлуваха нови и топяха предишните, объркваха и заглушаваха мисълта, кършеха волята за съпротива.

Светлината пееше. Пееше нещо толкова страховито и величествено, че цялото му човешко същество се сви в мизерна страхлива топчица…

… дойде на себе си, но го осъзна чак след известно време. Пазеше смътен спомен за пламнал в лепкава треска сън, за безформени кошмари, усещане за тежко люшкане в заблатен океан, а раните в гърдите и под плешката лютяха до полуда.

Усещаше, че лежи по гръб, с разперени ръце и крака върху някаква твърда гладка повърхност, от която лъха прохлада. Без усилие диша сухия въздух. Изглежда наоколо цари здрач… Бе достатъчен, за да му бликнат сълзи, и той отново притвори очи. А уж съвсем малко беше повдигнал клепачи. Концентрира се върху тялото си. Леко размърда крайници, шавна рамене, изви кръста и врата си. Чувстваше се оздравял, само леко отпаднал и изтръпнал. Каквото и да беше преживял, то вече бе в миналото. Сега имаше едно-единствено желание — да се изкъпе.

И беше зверски гладен. Гладен като… змей.

!!!

Секунда след това той разтърсващо хлътна в спомените си, в познатата реалност на своя живот, също както преди малко се намести в тялото си.

Боже!!!

Престрелката пред пощата!… Тежките пестници на ударните вълни… Страшният дъх на пламващ в дяволско ликуване бензин, на опърлени коса и плът.

Бягство по улички, заспали в юлската жега. Прелитане в лъвски скокове над огради и порти. Ледени парвания от куршуми.

Леле, колко болеше!

Особено ударът в гърба! Онзи миг, в който сляпото олово го настигна и се сплеска в него, трошейки ребрата му! Беше едрокалибрено — навярно един танк така усеща тъпата глава на бронебоен снаряд или целувката на базука — завъртя го като пумпал, при което пое и следващия — за щастие пистолетен — изстрел. Точно в стомаха.

И после?

После „Уинчестър“-ът страховито ревна в отговор и улучи някаква колона — рикошетът засипа изкривените от злоба лица на преследвачите с безброй сачми и остри късчета мрамор. Все едно плисна кофа кръв в главите им. Те изпищяха и изтърваха оръжията си.