Читать «Пълноземие» онлайн - страница 3

Безводна равнина се простираше на умопомрачителни разстояния навред. Косите, които покриваха раменете му, трудно биха могли да се изправят, но въпреки това Радослав усети, че настръхват.

Шок. И то далеч по-силен, отколкото от вида на овено-сфинксовете.

Хоризонтът се губеше не на някакъв си определен брой километри, мили или левги. Интуицията нашепваше, че тук се пресмята в парсеци^[1].

Защото в посоката, за която сетивата му твърдяха, че е изток, пламенееше невиждана утринна заря.

Простряна върху четвърт небе, перлено светеше ужасяващо красива галактика. Звезден прашец на милиарди слънца блещукаше в спиралните й ръкави.

* * *

По-късно, когато възвърна способността си да мисли логично, Радослав просто реши да не си представя разстоянието, което го дели от Земята. Беше попаднал тук и щом бе дошъл, значи можеше и да си тръгне.

… Можеше ли?

Отхвърли съмненията. Имаше ли друг избор освен да се надява, та да не го погълне отчаянието? Пък и бе твърдо убеден, че сфинксовете в този… свят? планета? — на това място изпълняват ролята на кладенеца, в който накрая беше скочил… но закъснял за посоченото от Верена време.

Мило крилато синеоко момиче. Къде си, драконче…

Обърна гръб на странното небе — долната част на галактиката червенееше и се губеше в синкаво-оловната мъгла на псевдохоризонта, а над нея към зенита се простираше жълтеникава резеда, която на запад се превръщаше в плашещ беззвезден мрак. Поразмисли и предприе предпазлив опит да изследва Белия гигант.

Обаче направи само няколко крачки в устата. Гърлото на колоса завършваше с гладка стена без никакви цепнатини на маскиран проход.

Радослав дълго опипва мрамора и накрая, още преди да се ядоса, заби юмрук в камъка.

Изохка гневно и захапа окървавените си кокалчета.

Кучета те ялиии…

И тогава съзря нещо край нозете си. Наведе се. На пода се търкаляше лятно брезентово яке и до него — кожена кания, от която познато-успокоително стърчеше ергономичната дръжка на ловджийски нож.

Неговото яке. Неговият нож. Приятелчето, което го запозна с Верена.

— Здрасти, Дънди. Ти поне си тук… — рече му Радослав. — Ама кой ще каже, че не ми върви на изваяния!

В широките джобове на куртката („Да — спомни си той, — пушката и раницата ги удавих в морето, ала якето ми беше вързано на кръста, както правех като хлапе.“) напипа нещо, стегнато в найлонов плик.

Радослав приседна отвън върху езика на сфинкса и развърза плика. Разхили се до премала. Вътре намери абсолютно непотребни за сегашната ситуацията вещи — зеления си български паспорт, бележник със стар календар за 1995-а, черна химикалка, молив с гумичка и портфейл. С тресящи се от смях ръце преброи парите — девет долара, хиляда и петстотин лева и шепа монети — десетолевки и двулевки, емисия 1992-ра.

Смехът секна, защото в спомена нямаше нищо весело.

Стигнах плажа и…

… се хвърли в ласкавите вълни, които оцвети с кръвта си (смътно се учуди, че е толкова малко), и заплува с нечовешки усилия навътре. Отзад гръмнаха веднъж, сетне на плажа се вдигна олелия, писъци…