Читать «Пълзящият хаос» онлайн - страница 5

Докато слушах, омаян, внезапно осъзнах промяна в обкръжението ми. Палмовото дърво, засенчващо напоследък изтощеното ми тяло, бе сега на разстояние и значително под мен. Аз очевидно плавах в атмосферата, придружен не само от странното дете и сияещата двойка, но и от постоянно увеличаваща се тълпа от полу-блестящи, с лозови корони младежи и девици с развята от вятъра коса и изпълнени от радост изражения. Ние бавно се издигахме заедно, сякаш носени от благоуханен бриз, който духаше не от земята, а от златния небосвод, и детето прошепна в ухото ми, че трябва да гледам винаги напред към пътеките от светлина и никога назад към сферата, която току що бях напуснал. Младежите и девойките сега пееха сладки хорови песнопения в съчетание с лютни и аз се почувствах обграден от мир и щастие по-дълбоки от всичко, което съм си представял в живота, когато натрапването на един единствен звук промени съдбата ми и разби душата ми. През възхитителните мелодии на певците и музикантите, сякаш в присмиващо се, демонично съзвучие пулсира от водовъртежите под отвратителното, омразното биене на този потаен океан. Докато тези черни вълни биеха своето съобщение в ушите ми аз забравих думите на детето и погледнах зад мен, надолу към обречената сцена, от която си мислех, че съм избягал.

Долу през етера видях прокълната земя бавно да се върти, завинаги да се върти, с ядосани и вилнеещи морета разяждайки с диво опустошение бреговете и хвърляйки пяна срещу клатушкащите се кули на изоставените градове. И под призрачната луна там блещукаха гледки, които никога не ще мога да опиша, гледки които никога не ще мога да забравя. Пустини от пръст подобна на леш и джунгли от руини и упадък, където някога се простираха гъсто населените равнини и села на моята родна земя, и водовъртежи от кипящ океан, където някога се издигаха могъщите храмове на моите пра-отци. Като могила, северният полюс димеше — тресавище от зловонни растения и смърдящи мъгли, съскащи преди ожесточената атака на вечно издигащите се вълни накъдрени и възбудени от тръпнещата бездна. След това раздиращ гръм разтърси нощта и през пустинята на пустините се появи димяща пукнатина. Все още черният океан се пенеше и се разяждаше, поглъщайки пустинята от всяка страна, докато пустинята в центъра се разширяваше и разширяваше.

Не остана никаква земя освен пустинята, а гневния океан все още ядеше и ядеше. Всичко изведнъж, дори и бурното море сякаш изпитваше страх от нещо, страх от тъмните богове на долната земя, които са по-величествени от злия бог на водата, но дори и да беше такъв той не можеше да се върне назад. И пустинята бе страдала твърде много от тези кошмарни вълни за да им помогне сега. Така че океанът изяде останалата земя и се изля в димящата пропаст, изоставяйки всичко, което някога бе завоювал. Той потече отново от току що-наводнените земи разкривайки смърт и разложение. И от своето древно и незапомнено легло той закапа отблъскващо, разкривайки затъмнени тайни от годините, когато времето бе младо и боговете неродени. Над вълните се издигнаха буренясали, запомнени здания. Луната покри с бледи лилии от светлина мъртвия Лондон и Париж се надигаше от своя влажен гроб, за да бъде осветен със звезден прах. След това се издигнаха сгради и монолити, които бяха буренясали но незапомнени. Отвратителни здания и монолити от земи, за които хората никога не са знаели, че са земи.