Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 4
Л. Дж. Смит
Остана под стария дъб, докато слънчевите лъчи се провираха през къдравата му коса. Както си беше с джинси и тениска, Стефан Салваторе изглеждаше като най-обикновен гимназист.
Но не беше.
Дълбоко в гората, където никой не можеше да го види, той се зае с храненето. Сега облизваше грижливо венците и устните си, за да е сигурен, че няма да остане някакво петно по тях. Не биваше да оставя нищо на случайността. Този маскарад и без това щеше да бъде достатъчно труден и нямаше смисъл да го усложнява излишно.
За миг отново се зачуди дали да не се откаже от всичко. Може би трябваше да се върне в Италия, в своето скривалище. Кое го накара да си мисли, че ще може отново да се върне в света на светлината?
Но вече се беше уморил да живее в сенките. Уморил се бе от мрака и от обитателите му. Но най-много му тежеше самотата.
Не беше сигурен защо избра Фелс Чърч във Вирджиния. Беше млад град, поне според неговите стандарти. Най-старите сгради в него бяха издигнати само преди век и половина. Но тук спомените и призраците от Гражданската война все още бяха живи, реални колкото супермаркетите и заведенията за бързо хранене.
Стефан оценяваше уважението към миналото. Очакваше да хареса и хората от Фелс Чърч. И дори може би — но само може би — да си намери място сред тях.
Никога обаче нямаше да бъде напълно приет. При тази мисъл устните му се изкривиха в горчива усмивка. От опит знаеше, че няма смисъл да се надява. Никога и никъде нямаше да намери място, на което да принадлежи напълно, където без преструвки да бъде самият себе си.
Освен ако не избере света на сенките…
Побърза да пропъди тази мисъл. Беше се отрекъл от мрака, бе загърбил сенките. Беше изтрил всички тези дълги години и от днес започваше начисто.
Стефан осъзна, че още държи заека. Остави го внимателно върху килима от кафяви дъбови листа. Дочу някъде в далечината шума от предпазливото пристъпване на лисица, толкова тих, че ухото на човек не можеше да го улови.
Хайде, побързай, мой събрате по ловуване, помисли си тъжно той. Закуската те очаква.
Тъкмо премяташе якето си през рамо, когато зърна гарвана, който преди това го беше смутил. Беше кацнал на един от клоните на дъба и сякаш го следеше с поглед. Имаше нещо смущаващо около тази мрачна птица.
Понечи да изпрати проучваща мисъл към нея, за да я провери, но се спря.
Напредвайки мълчаливо сред окапалите листа и пресъхналите съчки, той стигна до края на гората. Автомобилът му бе паркиран там. Извърна се назад, само веднъж. Видя как гарванът излетя от клоните и се спусна към заека.
Имаше нещо зловещо в начина, по който разпери криле над отпуснатото бяло тяло. Нещо зловещо и същевременно триумфиращо. Гърлото на Стефан се стегна и той едва се сдържа да не се върне обратно, за да пропъди птицата. Все пак, каза си, тя имаше толкова право да изяде заека, колкото и лисицата.
