Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 2

Това беше пълен абсурд.

Откога тя, Елена Гилбърт, се плашеше от срещите с хората? Откога бе започнала да се страхува от всичко? Изправи се и с гневен жест напъха ръце в ръкавите на кимоното от червена коприна. Дори не погледна към изкусно изработеното огледало от викторианската епоха над нощната масичка от черешово дърво, защото знаеше какво ще види в него. Елена Гилбърт: самоуверена и сдържана; руса и слаба; винаги в крак с последните модни тенденции; в последния клас на гимназията; момичето, желано от всяко момче; момичето, каквото всяко друго момиче искаше да бъде. Която тъкмо сега беше смръщила лице и стиснала устни. Което бе крайно необичайно за нея.

Една гореща баня и малко кафе ще ме поосвежат, каза си тя. Сутрешният ритуал с миенето и преобличането винаги я успокояваше. Този път се забави малко повече, защото трябваше да подреди новите си дрехи, донесени от Париж. Накрая си избра бледорозова блуза и бели ленени шорти, с които приличаше на малинов сладолед. Достатъчно апетитен, за да бъде изяден, помисли си тя, докато огледалото й показваше едно симпатично момиче, многозначително усмихнато. Страховете, които преди малко я измъчваха, тутакси се стопиха и бяха забравени.

— Елена! Къде си? Ще закъснееш за училище! — чу се отдолу приглушен глас.

Елена прокара още веднъж четката през фината си като коприна коса и я стегна отзад с тъмнорозова панделка. После грабна раничката си и слезе по стъпалата.

В кухнята на масата четиригодишната Маргарет ядеше овесена каша, а леля Джудит печеше нещо на печката. Леля Джудит беше от жените, които вечно изглеждаха разтревожени за нещо, независимо какво. Тя беше слаба, с безизразно и слабо лице, с леко разрошена коса, прибрана небрежно на тила. Елена я целуна по бузата.

— Добро утро на всички. Съжалявам, че нямам време за закуска.

— Но, Елена, не можеш просто така да излезеш, без да си хапнала нещо. Трябват ти протеини…

— Ще си взема една поничка преди училище — отвърна момичето с развеселен тон. Лепна една целувка върху пухкавата коса на Маргарет и се накани да тръгне.

— Но, Елена…

— И вероятно след училище ще отидем или в дома на Бони, или на Мередит, така че не ме чакайте за вечеря. Довиждане!

— Елена…

Елена вече беше на предната врата. Затвори я след себе си, без да изслуша заглъхващите протести на леля Джудит. Пристъпи на предната веранда.

И спря.

Всички лоши предчувствия от сутринта отново я връхлетяха. Безпокойството, опасенията, страхът. Сигурно нещо лошо предстоеше да се случи.

Улица „Мейпъл“ беше напълно безлюдна. Високите къщи във викториански стил изглеждаха странно притихнали, като напълно изпразнени отвътре. Като декори от изоставено филмово студио. Или по-точно приличаха на лишени от обитатели, но пълни със странни наблюдаващи създания.

Да, ето това беше: нещо я дебнеше. Небето над главата й не беше ясносиньо, а мътносиво като захлупено под обърната надолу гигантска купа.