Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 100

Остави колата, излезе и се опита да мине точно по същата пътека до поляната, където за пръв път бе видял гарвана. Инстинктите му на ловец му помогнаха да си припомни формата на храстите и възлестите корени. Най-после се озова на откритото място със старите дъбове.

Тук. Под това одеяло от потъмнели кафяви листа, където може би бяха останали някои от костите на заека.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, да призове Силата и изпрати проучваща, настойчива мисъл.

И за пръв път, откакто бе дошъл във Фелс Чърч, долови проблясък на отговор. Но беше толкова слаб и колеблив, че не успя да установи откъде идва.

Въздъхна, обърна се и… застина.

Там стоеше Деймън, скръстил ръце на гърдите, облегнат на най-големия дъб. Изглеждаше сякаш стоеше тук от часове.

— Значи — заговори с усилие Стефан — е истина. Отдавна не сме се виждали, братко.

— Не е толкова отдавна, братко. — Стефан отлично си спомняше гласа му, този кадифен ироничен глас. — Никога не съм те изпускал от очи — спокойно продължи Деймън.

Изтръска небрежно от кожения си ръкав парче полепнала кора от дървото, както някога оправяше брокатените си маншети. — Но ти така и не разбра, нали? Не, не си разбрал, че твоята Сила е слаба, както винаги.

— Внимавай, Деймън. — Стефан говореше тихо, но заплашително. — Тази вечер трябва да си много внимателен. Не съм в толерантно настроение.

— Значи свети Стефан е във войнствено настроение? Да не повярваш. Предполагам, че си разстроен заради малките ми набези на твоя територия. Направих го само защото исках да съм близо до теб. Братята би трябвало да са близо един до друг.

— Тази нощ ти си убил. И се опита да ме накараш да си помисля, че аз съм го извършил.

— А сигурен ли си, че не си? Може би сме го извършили двамата. Внимавай! — извика Деймън, когато Стефан пристъпи към него. — И аз тази вечер не съм в най-толерантното си настроение. На мен ми се падна един съсухрен дребен учител по история, докато ти се наслади на едно хубаво момиче.

Яростта в гърдите на Стефан избухна, фокусирайки се върху една пламтяща точка, сякаш слънцето го изгаряше отвътре.

— Стой далеч от Елена — прошепна той толкова заплашително, че Деймън леко наклони глава назад. — Стой по-далеч от нея, Деймън. Знам, че си я шпионирал, че я наблюдаваш. Но край с това. Ако отново се приближиш към нея, ще съжаляваш.

— Винаги си бил егоист. Това е единственият ти недостатък. Не желаеш да споделяш нищо, нали така? — Внезапно устните на Деймън се извиха в странно красива усмивка. — Но за щастие красивата Елена е по-щедра. Не ти ли разказа за нашите малки задявки? Още когато се запознахме, тя замалко да ми се отдаде.

— Това е лъжа!

— О, не е, скъпи братко. Никога не лъжа за важни неща. Или може би имах предвид маловажни? Както и да е, твоята красива девица едва не припадна в прегръдките ми. Мисля, че харесва мъже в черно. Знаеш ли, братко, ти грешиш за нея — додаде Деймън почти нежно, докато Стефан се взираше в него, опитвайки се да се овладее. — Ти си мислиш, че тя е сладка и покорна като Катрин, но не е така. Елена изобщо не е твой тип, мой свети братко. Тя притежава дух и огън, с които ти няма да знаеш какво да правиш.