Читать «Притъмняващото небе» онлайн - страница 2

Пролог

Колкото повече губиш…

Толкова повече сила и храброст придобиваш в очите на останалите.

Будна съм. Тъмното покривало на нощта ме притиска, а аз лежа в леглото си и кипя от негодувание срещу все по-слабата светлина в собствения ми живот. Сенки обгръщат планините и дълбоките долини в душата ми, населени с призраците от миналото. Заслушвам се в трополенето на стъпките отвън — клисарят и помощникът му с фенери в ръце стриктно изпълняват нощното си бдение тук, в обителта „Грейфрайърс“, сгушена като някое птиче под великолепната грамада на „Сейнт Пол“. Ако стана и надникна през прозореца, ще зърна камбанарията на катедралата, светеща като фар над обвитата в мрак улица Чийпсайд с нейния кръст, бъчва и чешма. Туптящото сърце на жужащия кошер Лондон. Печалният звън на камбаните отбелязва отминаването на часовете и бавното прокрадване на зората. Щом забият за утренята, ставам от леглото и старателно се измивам. Обличам груба риза над лененото си бельо, а на старите си крака обувам дебели вълнени чорапи и тъмни кожени сандали. Над всичко това надявам монашеското си расо, с което заприличвам на някой от добрите братя. Косата си, която сега е бяла като сняг, скривам под плътно прилепваща бледосиня пребрадка, а после — суета на суетите — се вторачвам в огледалото от полиран месинг. Взирам се в лицето си и си спомням каква бях, когато животът пламтеше в мен като горяща факла. Призраците от миналото се скупчват наоколо ми, изплувайки от онези отдавна отминали години, в които бях clerica medica atque domicella reginae camerae — служителка, лечителка и придворна дама на Изабела, съпругата на Едуард II. Тогава на земята цареше хаос, а Бог и ангелите му спяха. В онези жестоки времена Колелото на Съдбата се въртеше шеметно, събаряйки крале и принцове и донасяйки ужасяваща смърт на онези, които се сражаваха по бойните полета, гниеха из самотните тъмници или пък биваха изправяни по високите ешафоди на площадите.

Аз, Матилда дьо Клербон, известна още като Матилда дьо Ферер и Матилда от Уестминстър, бодърствам, за да приветствам тези спомени. Добрите братя ме подслониха в своята подобна на пещера обител и докато се промъквам като призрак по сводестите й коридори, усещам как гротескните изображения из тях ми се хилят, сякаш знаят защо съм тук. Истината е, че се оттеглих в „Грейфрайърс“ по волята на Едуард III, син на Изабела, наричана Вълчицата, и на нейния подобен на лисица съпруг. Това беше неговият начин да ми затвори устата. Железният крал с неговите студени очи, с лице, пазещо спомена за някогашната му красота, и златисти коси, сега изпъстрени с мръсносиви кичури, много искаше да чуе изповедта ми, но аз му отказах. За нищо на света не бих издала тайните си. Бог е свидетел, че Едуард опита какво ли не, за да ме изкуши да предам доверието на майка му, но аз всъщност нямам нищо против да стоя затворена тук. Вярно, че порядките в манастира са доста строги, но така поне съм близо до Изабела. Останките от красивото й тяло, облечени в сватбената й премяна, лежат в разкошна гробница, разположена в олтара на църквата на сивите братя. До тях пък почиват тези на Мортимър — господарят на сърцето й. Мортимър Воина, който завърши своя славен, но кратък път, висейки три дни гол от бесилката на Елмс. Накрая лично свалих студения му труп от въжето и го донесох тук, а добрите братя го покриха с копринен саван и го погребаха. Колко ли време мина оттогава? Повече от трийсет години!