Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 35

— Избери си една — нареди ми тя: първите думи, откакто ми бе казала да я последвам.

— Не е ли по-добре да почакаме Ход? — попитах аз.

— Аз съм Ход — отвърна тя нетърпеливо. — А сега си избери пръчка, момче. Искам да поработя малко с теб насаме преди да дойдат другите. Нека видим как те е издялала природата и какво е заложила в теб.

Не й отне много време, за да установи, че нямам никаква представа от фехтоваческо изкуство и ставам лесна плячка на всичките й атаки. Още след първите няколко удара, срещнати от неумелите ми опити за париране, тя успя да избие пръчката ми със своята.

— Хъм — изсумтя Ход и докато обмисляше как да продължи, аз се пресегнах внимателно към ума й, за да се натъкна на необичайно спокойствие, каквото бях доловил и в моята кобила. За разлика от Бърич, жената не разполагаше с никаква защита. Струва ми се тогава за пръв път си дадох сметка, че някои хора, подобно на животните, нямат никаква представа, че други биха могли да се ровят из мислите им. Бих могъл да остана още малко там, но предпочетох да не прекалявам, за да не разбудя неволно враждебност, каквато за момента не съществуваше. Ето защо сведох глава и оставих да реши как да постъпи с мен.

— Как ти казват, момче? — попита ме тя внезапно.

— Фиц.

Тя се намръщи, защото бях отговорил съвсем тихо. Изправих рамене и повторих с по-ясен глас:

— Бърич ми казва Фиц.

— Така и предполагах. Нарича кучката кучка, а копелдака копелдак, и туйто. Е, сигурно си има свои причини. Нека да бъде Фиц. А сега ще ти покажа защо пръчката, която избра, е твърде дълга и тежка за теб. След това ще те оставя да си избереш друга.

Свършихме първия урок тъкмо когато се появиха другите ученици. Бяха четирима, всичките почти на моята възраст, но доста по-опитни от мен. Бяха четно число и тренираха помежду си. Никой не искаше да ме вземе за спаринг партньор.

Не зная как издържах оня първи ден, защото ударите, които получих, нямаха брой. Помня колко изтощен се чувствах, когато най-сетне ни освободиха, и как другите се затичаха към крепостта, докато аз се влачех след тях и не давах пукната пара дали няма да ме види кралят. Изкачването беше дълго и мъчително, а столовата се оказа шумна и препълнена. Бях твърде изтощен, за да ям много. Малко печено месо, комат хляб, след което се надигнах от масата и закуцуках към вратата — мечтаех да се отпусна в някоя топла купчина слама на конюшнята. Изведнъж до мен отново се появи Брант и каза:

— Стаята ти е готова.

Метнах отчаян поглед на Бърич, но той бе погълнат от разговора със седналия до него мъж и изглежда, въобще не забеляза умоляващия ми поглед. Тъй че за втори път бях принуден да последвам Брант, този път нагоре по извити каменни стълби, в една част на крепостта, където досега не бях попадал.

Спряхме на една масивна площадка и той взе от масичката един свещник.

— Това крило принадлежи на кралската фамилия — обясни ми той шепнешком. — Казват, че спалнята на краля била голяма колкото конюшните. — Той ме поведе към горния етаж и там отново спря. — Това са стаите за гости — рече ми, като махна със свещника. — За по-важните, разбира се.