Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 33
Робин Хобб
Но когато понечих да се затичам към вратата на кухнята, почувствах тежката му ръка на рамото си.
— Вече нямаш работа там — каза той. — Може да е добре за ратниците и градинарите, но благородниците се хранят в гостната, където ги обслужва прислуга. От днес ще ядеш там.
След което ме отведе в мъждиво осветена стая, в която имаше голяма маса и още една, по-малка — поставена на челно място. На масата бяха подредени най-различни ястия, а около нея бяха насядали благородници в различни стадии на солидно похапване. Защото когато кралят и кралицата не бяха на челната маса, никой не спазваше приетите формалности.
Бърич ме настани на едно свободно място от лявата страна. Бях гладен и без да обръщам внимание на любопитните погледи, се заех да задоволявам апетита си. Ястията идваха направо от кухнята, поради което бяха топли и ароматни. Само че подобни неща едва ли биха направили впечатление на едно малко момче, особено когато е изгладняло.
След като се натъпках до пръсване, мислите ми се насочиха към някое песъчливо и слънчево местенце, където да прекарам известно време в дрямка. Понечих да стана от масата, но в същия миг зад мен застана едно момче от прислугата и каза:
— Господарю?
Огледах се, за да видя към кого се обръща, но всички наоколо бяха заети с усилено хапване. Момчето беше по-високо от мен и вероятно с няколко години по-голямо, така че го погледнах учудено, когато повтори, като този път гледаше право в мен:
— Господарю? Нахранихте ли се?
Кимнах колебливо, твърде смутен, за да отговоря.
— В такъв случай ще ви помоля да ме последвате. Изпраща ме Ход. Днес следобед ще имате занимания в двора на оръжейната. Стига, разбира се, Бърич да е приключил с уроците.
Изведнъж Бърич се появи до мен и ме изненада, като коленичи, вдигна ръка, приглади косата ми и ми изпъна кафтана.
— Приключил съм и още как — обясняваше същевременно той. — Не се кокори такъв, Фиц. Да не смяташе, че кралят не държи на думата си? Избърши си устата и тръгвай. Ход е по-строг учител от мен и в оръжейната се гледа с лошо око на закъсненията. Хайде, тичай с Брант.
Подчиних се със замряло сърце. Докато следвах момчето по коридора, се опитвах да си представя този „по-строг учител от Бърич“. Идеята ми се струваше страшничка.
Щом излязохме от столовата, момчето заряза превзетите маниери и попита:
— Как се казваш?
Вдигнах рамене, сякаш имах по-важни неща, за които да мисля.
Брант многозначително изсумтя.
— Е, все някак ти викат. Как те нарича старата лисица Бърич?
Останах изненадан от пренебрежението, с което говореше за Бърич, и едва промълвих:
— Фиц. Викат ми Фиц.
— Фиц ли? — Той се засмя. — Ама че именце! Брей, тоя куц хитрец!
— Един глиган му е разпрал крака — обясних аз. Ядоса ме начинът, по който говореше за недъга на Бърич. По някаква причина останах обиден от подигравателния му тон.
— Оставаше да не го знам! — изсумтя той. — Разкъсал го чак до костта. Имал страхотни бивни и се носел право към принц Рицарин и Бърич му преградил пътя. И си получил заслуженото, заедно с поне десет кучета — тъй поне разправят. — Излязохме във вътрешен двор. Момчето продължи: — Рицарин трябвало да го довърши, но тъкмо си сменял копието, защото първото се строшило.