Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 34

Следвах го по петите и слушах разказа му. Момчето неочаквано спря и се обърна. Бях толкова изненадан, че отскочих. Момчето се засмя.

— Ама и Бърич извади един късмет със своя господар, а? Първо го спаси от смъртта за сметка на недъгав крак, след това взе копелето на принца и го направи свой питомец. Питам се само защо изведнъж решиха, че трябва да те учат да се биеш? Че и кон ти дали, както чух.

В тона му имаше нещо повече от обикновена завист. Усещах нарастващата му враждебност, сякаш бях навлязъл в територия, запазена от друго куче. Но с кучето щеше да е по-лесно, защото бих могъл да проникна в ума му и да му внуша доверие. При Брант имаше само необяснима враждебност, като зараждаща се буря. Зачудих се кога ли ще ме нападне и дали трябва да му отвръщам. Почти бях решил да избягам, когато зад Брант се появи снажна, облечена в сиво фигура и го сграбчи за врата.

— Аз също чух какво е наредил кралят — момчето да получи военно обучение и да се научи да язди. И това ми е напълно достатъчно, както трябва да е достатъчно и за теб, Брант. Доколкото знам, било ти е наредено да го доведеш и да докладваш за това на учителя Тулуме, който има и други задачи за теб. Поправи ме, ако греша.

— Да, госпожо — отвърна Брант, чиято напереност се бе стопила в миг.

— И докато „споделяш“ всички тези важни „новини“, ще ми се да ти напомня, че никой мъдрец не казва всичко, което знае. И че този, който се занимава със сплетни, го прави, защото не е способен на друго. Разбираш ли какво ти казвам, Брант?

— Мисля, че да, госпожо.

— Мислиш? Тогава нека бъда още по-ясна. Престани да се занимаваш с клюки и си гледай задълженията. Бъди прилежен и скромен и току-виж другите започнали да си шепнат, че си мой „питомец“. Защото аз ще се погрижа да не ти остава време за клюкарстване.

— Да, госпожо.

— А ти, момче. — Брант вече бързаше по коридора, а жената се обърна към мен. — Последвай ме.

Изобщо не си направи труда да провери дали съм се подчинил, а закрачи към двора. Последвах я припряно. Земята под краката ми беше суха опечена глина, а слънцето удряше с горещи потоци раменете ми. Почти мигновено се покрих с пот. Но жената, изглежда, не изпитваше никакви неудобства.

Както вече казах, беше облечена в сиво: дълго тъмносиво наметало, светлосиви кожени гамаши и над всичко това сива престилка, която се спускаше почти до коленете й. В началото я помислих за градинарка.

— Пращат ме на уроци… при Ход — успях да кажа задъхано и на пресекулки.

Тя кимна отсечено. Стигнахме сянката на оръжейната и аз въздъхнах облекчено.

— Трябва да взимам уроци по фехтовка — отново почнах аз, разтревожен да не ме поведе някъде другаде.

Тя отново кимна и отвори вратата към едно от помещенията, където се държаха учебните оръжия. Истинските бяха складирани в крепостта. Вътре беше прохладно, прозорците едва прецеждаха светлината на деня. Миришеше на свежи тръстики. Жената се отправи към един рафт, на който бяха подпрени грижливо издялани пръчки.