Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1172

Въздишам и оставям перото. Написах твърде много. Не всичко трябва да са каже. Взимам свитъка и бавно се приближавам до огнището. Краката ми са схванати от седене. Днес е студен влажен ден и океанската мъгла събужда всичките ми стари рани. Най-много ме боли раната от стрелата. Когато студът я стегне, наистина боли много. Хвърлям пергамента върху въглените. За да го направя, трябва да прескоча Нощни очи. Муцуната му вече посивява и костите му също като моите не харесват това време.

„Затлъстяваш. Вече само лежиш край огъня и си печеш мозъка. Защо не отидеш на лов?“

Той се протяга и въздиша. „Върви да тормозиш момчето вместо мен. И сложи още дърва в огъня.“

Но преди да успея да го повикам, моето момче влиза в стаята, сбърчва нос от миризмата на горящия пергамент и ме поглежда укоризнено.

— Трябваше да ми кажете да ви донеса още дърва. Знаете ли колко струва добрият пергамент?

Не отговарям и момчето въздиша и клати глава. После отива да донесе още цепеници.

Подари ми го Славея. Вече е при мен от две години и още не съм свикнал с него. Не вярвам, че и аз някога съм бил такова момче. Спомням си деня, когато ми го доведе. Беше дошла, както идва винаги, два-три пъти годишно, за да ме види и да ме сгълчи за отшелническия ми начин на живот. Но тогава ми доведе момчето. Когато отворих, тя се обърна и му извика:

— Ела. Тук е топло.

Той слезе от дребното конче и разтреперано застана до него. Вятърът развяваше черната му коса. Беше се увил в един стар плащ на Славея.

— Доведох ти едно момче — каза тя и ми се усмихна.

Погледнах я смаяно.

— Искаш да кажеш… че е мое, така ли?

Славея сви рамене.

— Ако го искаш. Реших, че може да ти е от полза. — Тя замълча за миг. — Всъщност реших, че ти може да си му от полза. Да го обличаш, да го храниш и прочее. Грижих се за него колкото можех, но животът на менестрела…