Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1174

Веднъж ми донесе карта на Шестте херцогства. Тя бе грижливо започната от ръката на Искрен, ала не беше завършена. Понякога я гледам и мисля за местата, които мога да попълня. Но съм я закачил недовършена на стената. Мисля, че никога няма да я докосна.

Колкото до шута, той се върна в Бъкип. За кратко. Плака, когато драконът отлетя без него. Обявиха го за герой и велик воин. Сигурен съм, че тъкмо затова после избяга. Не прие нито титла, нито земя. Никой не знае точно къде е отишъл, нито какво се е случило с него. Славея смята, че се е върнал в родната си земя. Възможно е. А може някъде да живее майстор на марионетки, чиито кукли са истинско чудо. Надявам се, че носи една сребърна обеца със син камък. Отпечатъците, които остави на китката ми, са избледнели до мътносиво.

Винаги ще ми липсва.

Цели шест години пътувах за Бък. Една от тях прекарахме в Планините. Друга при Черния Ролф. Двамата с Нощни очи научихме много за другите като нас, но установих, че най-много ни харесва собствената ни компания. Въпреки усилията на Чимшир щерката на Оли ме погледна и реши, че категорично не съм за нея. Моите чувства ни най-малко не бяха наранени и това ми даде повод да си замина.

Бяхме на север, на Вътрешните острови, където вълците са бели като мечките. Бяхме на юг в Халкида и дори отвъд Бинград. Стигнахме чак до изворите на Дъждовната река и се върнахме със сал по течението й. Разбрахме, че Нощни очи не обича да пътува с кораб и че на мен не ми харесват страните, където няма зима. Излязохме извън границите на Искреновите карти.

Бях смятал, че никога няма да се върна в Бък. Но се върнахме. Есенните ветрове ни доведоха тук и повече не си тръгнахме. Хижата, в която се заселихме, някога е принадлежала на въглищар. Не е далеч от Фордж или по-точно от развалините на Фордж. Морето и зимите погълнаха това градче и удавиха най-страшните спомени за него. Някой ден може би отново ще дойдат хора, за да потърсят богатата желязна руда. Ала няма да е скоро.

Когато идва, Славея ме гълчи и ми казва, че все още съм бил млад. Къде били отишли всичките ми твърдения, че някой ден съм щял да имам собствен живот, пита тя. Отвръщам й, че съм го намерил. Тук, в моята хижа, с моите писания, моя вълк и моето момче. Понякога, когато тя спи с мен и после лежа буден, заслушан в бавното й дишане, си мисля, че на сутринта ще стана и ще открия някакъв нов смисъл в живота си. Но когато се будя скован и с болки в цялото тяло, ми се струва, че изобщо не съм млад. Аз съм старец, затворен в обезобразеното тяло на младеж.

Умението не спи спокойно в мен. Особено лете, когато се разхождам край морските скали и гледам към хоризонта, се изкушавам да се пресегна, както някога правеше Искрен. И понякога го правя, и узнавам за улова на рибарите или за тревогите на капитана на някой търговски кораб. И както някога ми беше казал Искрен, най-страшното е, че никой не се пресяга към мен. Веднъж, когато жаждата за Умение почти ме влудяваше, дори се пресегнах към дракона Искрен и го помолих да ме чуе и да ми отговори.