Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1106

Свърших с онова, което двамата с шута бяхме направили с девойката върху дракона. Наблюдавах лицето на Искрен, за да установя някаква промяна в изражението му, но не забелязах. Когато му разказах всичко, безмълвно останах да стоя пред него с надеждата, че ще ми зададе някакви въпроси. Предишният Искрен отново щеше да ме преведе през целия ми разказ, подробно да ме разпита за всяко отделно събитие, да ме пита какво съм мислил, подозирал или забелязвал. Ала този сивокос старец само няколко пъти кимна. И сякаш понечи да се изправи.

— Кралю! — Отчаяно го помолих аз.

— Какво има, момко?

— Нищо ли няма да ме попитате, нищо ли няма да ми кажете?

Искрен ме погледна, но не бях сигурен, че ме вижда. Той се прокашля.

— Аз убих Карод с Умението. Вярно е. Оттогава не съм усещал другите, но не вярвам, че са мъртви, а само че съм изгубил Умението да ги усещам. Трябва да внимаваш.

Зяпнах го.

— И това ли е всичко? Че трябва да внимавам? — Думите му ме вледениха до мозъка на костите ми.

— Не. Има и по-лошо. — Искрен погледна към шута. — Боя се, че когато говориш на шута, Славен те чува. Боя се, че онзи ден при теб е дошъл именно Славен и с езика на шута те е попитал къде е Моли.

Устата ми пресъхна. Обърнах се към шута. Той изглеждаше поразен.

— Не си спомням… Никога не съм казвал… — Шутът мъчително си пое дъх, после внезапно се катурна на една страна и припадна.

Кетъл бързо се наведе над него, после каза:

— Диша.

Искрен кимна.

— Подозирам, че са го пуснали. Може би. Не разчитайте на това. — Погледът му се върна към мен. Опитвах се да остана прав. Бях усетил, когато бяха избягали от шута. Усетих го като скъсваща се копринена нишка. Те не го бяха държали силно, но и това бе достатъчно. Бях разкрил всичко, каквото им беше трябвало, за да убият жена ми и детето ми. Бяха претършували сънищата му и бяха откраднали всичко, което можеше да им е от полза.

Отидох при шута. Хванах ръката му и се пресегнах към него. Той бавно отвори очи и се надигна. Известно време само неразбиращо ни гледаше. Погледът му срещна моя и в тъмните дълбини на очите му проблесна срам.

— „И онзи, който най-много го обича, най-жестоко ще го предаде.“ Собственото ми пророчество. Зная го от единайсетата си година. Сенч, казах си, когато искаше да вземе детето ти. Сенч е твоят предател. — Той тъжно поклати глава. — Но съм аз. Аз. — Шутът бавно се изправи. — Съжалявам. Много съжалявам.