Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1104

— Не бива да го правим — заявих аз, ала в думите ми нямаше сила. Стройната фигура върху дракона носеше елек, тесен панталон и сандали. Шутът я докосна по ръката.

В каменоломната се разнесе писък на болка и ярост. Шутът отхвърча от подиума, тежко се стовари по гръб върху скалата и изгуби съзнание. Аз се строполих до дракона. От пороя на осезателен гняв, който усетих, очаквах съществото да ме стъпче. Инстинктивно се свих на кълбо и защитих главата си с ръце.

Всичко се случи само за миг, и все пак ехото на вика сякаш безкрайно продължи да отеква сред гладките каменни стени и блокове наоколо. Тъкмо слизах да се погрижа за шута, когато дотича Нощни очи. „Какво беше това? Кой ни заплаши?“ Приклекнах до шута. Беше си ударил главата и по черния камък се стичаше кръв, но ми се струваше, че не това е причината да е в безсъзнание.

— Знаех си, че не бива да го правим. Защо ти позволих? — Запитах се на глас, докато го вдигах на ръце, за да го занеса в лагера.

— Защото си глупак като него. А аз съм най-голямата глупачка, задето ви оставих сами, като си мислех, че ще се държите разумно. Какво е направил? — Кетъл все още бе запъхтяна от бързане.

— Докосна девойката върху дракона.

Докато говорех, вдигнах очи към статуята. За свой ужас над лакътя на девойката видях сребрист отпечатък от пръст, очертан с алено на фона на бронзовата й плът. Кетъл проследи погледа ми, ахна, рязко се завъртя към мен и вдигна възлестата си ръка, сякаш за да ме удари. После сви юмрук и се насили да го отпусне.

— Не стига ли, че е впримчена там във вечни мъки, сама и откъсната от всичко, което някога е обичала? А вие двамата идвате и й причинявате още болка! Как може да сте толкова зли?

— Не искахме да направим нищо лошо. Не знаехме…

— Незнанието винаги е било оправдание на жестоко любопитните — изсумтя Кетъл.

Изведнъж кипнах.

— Не ме укорявай в незнание, след като постоянно отказваш да ме спасиш от него! Намекваш, предупреждаваш и редиш злокобни думи, но не казваш нищо, което може да ни помогне. И когато допускаме грешки, ни ругаеш, твърдиш, че трябвало да действаме по-разумно. Как? Откъде да знаем какво е по-разумно, като не ни казваш?

Шутът се размърда в ръцете ми. Вълкът подуши провесената му ръка.

„Внимавай! Не позволявай на пръстите му да те докоснат!“

„Какво го е ухапало?“

„Не зная.“

— Не зная нищо — горчиво казах на глас. — Лутам се в мрака и наранявам всички, които обичам.

— Не смея да се намеся — извика ми Кетъл. — Ами ако някоя моя дума те прати в грешна посока? Какво ще стане тогава с всички пророчества? Сам трябва да откриеш пътя си, Катализаторе.

Шутът започваше да ми натежава. Хванах го по-удобно, тръгнах към лагера и казах през рамо:

— Може би тъкмо затова си тук. Може да си била призована и да имаш своя роля. Може би ролята ти е да ни спасиш от незнанието ни, за да изпълним това твое проклето пророчество. И като продължаваш да мълчиш, може би тъкмо ти ще ни попречиш. Но… — Спрях, за да хвърля думите си още по-свирепо срещу нея. — Но според мен ти мълчиш от други подбуди. Защото те е срам!