Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1076

Шутът ми кимна окуражително. В очите му блестяха сълзи.

— Рибарски бряг — тихо казах аз.

Той продължи да седи и да ме наблюдава. След малко изведнъж се свлече настрани.

— Шуте?

Нищо. Изправих се и го погледнах. Лежеше на една страна и като че ли спеше.

— Шуте — извиках ядосано. След като не получих отговор, излязох от вира и отидох при него. Отпуснат на тревистия бряг, той имитираше дълбокото, равномерно дишане на спящ човек. — Шуте! — повиках го пак. Почти очаквах да скочи и да ме стресне. Той слабо изпъшка, като че ли смущавах съня му. Страшно се разгневих при мисълта, че толкова бързо може да се прехвърли от сериозен разговор на някаква дяволия. И все пак това беше типично за поведението му през последните няколко дни. Горещата вода престана да ми се струва приятна. Започнах да събирам дрехите си. Когато ги навлякох, все още бяха малко влажни. Обърнах гръб на шута и се запътих към лагера. Нощни очи ме последва.

„Това някаква игра ли е?“ — попита той.

„Нещо такова, струва ми се — отвърнах намусено. — Но не ми харесва.“

Жените вече се бяха върнали. Кетрикен разглеждаше картата, а Кетъл даваше овес на джепите. Славея седеше край огъня и решеше косата си, но когато се приближих, вдигна поглед.

— Шутът намери ли чиста вода — попита ме певицата.

Свих рамене.

— Когато го видях за последен път, не беше. Поне не носеше.

— И без това имаме достатъчно в меховете. Просто предпочитам прясна вода за чая.

— И аз. — Седнах до огъня и я погледнах. С опитни, почти механични движения пръстите й танцуваха по косата й и я сплитаха на гладки плитки.

— Мразя мократа коса да ми се лепи по лицето — поясни тя и усетих, че съм я зяпнал. Засрамено се извърнах.

— А, той още можел да се изчервява — засмя се Славея. — Искаш ли да ти услужа с гребена си?

Вдигнах ръка към мократа си коса и измърморих:

— Май трябва.

— Наистина трябва — съгласи се тя, но не ми го подаде, а мина зад мен и приклекна. — Как се справяш с тази коса?

— Просто не й обръщам внимание — измърморих аз. Нежното й докосване ми беше невероятно приятно.

— Много е хубава, това е проблемът. В Бък никога не съм срещала мъж с толкова хубава коса.

Сърцето ми се разтуптя. Бъкски бряг във ветровит ден, Моли, седнала на червено одеяло срещу мен с не съвсем завързана блуза. Бе ми казала, че ме смятали за най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. „Мисля, че е заради косата ти. Не е груба като на повечето бъкски мъже.“ Кратък отдих, размяна на мили думи между любими, лек разговор и нейното нежно докосване под открито небе. Почти се усмихнах. Ала не можех да си спомня онзи ден, без да си помисля и че подобно на много други мигове с нея, той бе завършил с кавга и сълзи. Гърлото ми се сви и аз разтърсих глава в опит да пропъдя спомените.

— Не шавай — смъмри ме Славея и ме оскуба. — Почти свърших. Потърпи още малко. — Тя рязко дръпна гребена. — Дай ми ремъчето — каза певицата и го взе от ръката ми, за да завърже опашката ми.