Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1074

Рано следобед стигнахме до район с горещи вирове. Изкушението бе неустоимо и Кетрикен ни позволи да се установим на лагер. Можехме да отпуснем уморените си тела в топлата вода, макар че шутът се отказа заради миризмата. На мен не ми миришеше по-лошо, отколкото парите в баните в Джаампе, но с радост се отказах от неговата компания. Той отиде да потърси по-студена вода и тъй като жените заеха най-големия вир, аз се оттеглих в един от по-малките на известно разстояние от тях. Дълго лежах във водата, после реших да изпера дрехите си — минералната вода миришеше доста по-неприятно от тях. След това ги прострях на тревата да съхнат и отново се отпуснах във водата. Нощни очи дойде, клекна на брега и озадачено се втренчи в мен, свил опашка около краката си.

„Приятно е“ — ненужно обясних аз, защото знаех, че усеща насладата ми.

„Сигурно защото нямаш козина“ — отвърна той.

„Влез и ще те изтъркам. Така ще се избавиш от зимната си козина“ — предложих му.

Вълкът презрително изсумтя. „Предпочитам да я сваля малко по малко.“

„Е, няма нужда да седиш и да ме зяпаш. Върви на лов, ако искаш.“

„Щях да ида, но високата женска ме помоли да те наглеждам.“

„Кетрикен ли?“

„Ти я наричаш с това име.“

„Как те помоли?“

Той ме погледна озадачено. „Като теб. Погледна ме и аз прочетох мислите й. Безпокоеше се, че си сам.“

„Кетрикен знае ли, че я чуваш? Тя чува ли те?“

„Понякога почти. — Вълкът се просна на поляната, протегна се и изплези дългия си розов език. — Когато твоята женска те накара да ме прогониш, може да се обвържа с нея.“

„Не е смешно.“

Той не отговори, а започна да се търкаля, за да се начеше. Темата за Моли постоянно се изпречваше помежду ни като пропаст, до която не смеех да се приближа и в която Нощни очи натрапчиво надничаше. Изведнъж ми се прииска да бяхме като някога, едно цяло, живеещо само в настоящето. Отпуснах се и подпрях глава на брега. Затворих очи и изпразних ума си.

Когато отново отворих очи, шутът стоеше над мен и ме гледаше. Сепнах се. Нощни очи също — и с ръмжене скочи.

— Голям пазач — отбелязах аз.

„Той няма миризма и стъпва по-леко от падащ сняг!“ — възрази вълкът.

— Той винаги е с теб, нали — попита шутът.

— По един или друг начин — потвърдих аз и отново се отпуснах във водата. Скоро трябваше да изляза. Късният следобед преливаше във вечер. По-студеният въздух правеше горещата вода още по-приятна. След малко погледнах шута. Той все така стоеше и ме наблюдаваше.