Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1073

Без да я моля, старицата пое грижата за моя ум. Негодувах, ала не бях толкова глупав, че да се съпротивлявам. Кетрикен и Славея бяха приели, че тя знае достатъчно за Умението. Вече не ми позволяваха да се отдалечавам сам, нито в компанията на шута. Когато нощем ходех на лов с вълка, с нас идваше Кетрикен. Славея оставаше с мен на пост, по време на който по настояване на Кетъл ме разсейваше, като ме учеше на най-различни песни и истории. През кратките ми часове на сън Кетъл бдеше над мен и до нея вдигаше пара чай от самодивско биле. Ако се наложеше, можеше да го излее в гърлото ми и да упои моето Умение. Всичко това ме дразнеше, но най-зле беше, когато денем вървяхме заедно. Не ми се позволяваше да говоря за Искрен, за котерията и изобщо за нищо, свързано с тях. Вместо това работехме върху различни варианти на играта, събирахме билки за вечерята или й рецитирах историите на Славея. Винаги, когато заподозреше, че се разсейвам, тя ме удряше с тоягата си. А щом се опитах да насоча разговора към нейното минало, надуто заявяваше, че това можело да доведе до въпроси, които трябвало да избягваме.

Няма по-трудна задача от това да се мъчиш да не мислиш за нещо. Колкото и да се съсредоточавах върху други неща, ароматът на някое крайпътно цвете ми навяваше мисли за Моли, а оттам и за Искрен, който ме бе повикал и не ми беше позволил да отида при нея. Понякога бърборенето на шута ми напомняше за търпимостта на крал Умен към неговите остроумия, а после и за това как и от чии ръце бе умрял моят крал. Най-тежко приемах мълчанието на Кетрикен. Тя вече не ми говореше за тревогата си за Искрен. Не можех да я погледна, без да усетя колко много копнее да го намери, а в следващия миг се укорявах, че мисля за него. Ето как минаваха за мен дългите дни на нашето пътуване.

Местността постепенно се променяше. Спускахме се все по-ниско в долина след долина. Известно време пътят лъкатушеше край млечносива река. На места водата го бе стеснила до едва проходима пътека. Веднъж стигнахме до огромен мост. Когато го зърнахме в далечината, изящната му структура ми напомни за скелет и аз се уплаших, че ще открием само разбити останки от някогашните греди. Вместо това прекосихме по дъга, която се издигаше над водата ненужно високо, сякаш от радост, че е в състояние да го стори. Настилката беше лъскаво черна, арките над и под нас — светлосиви. Не успях да разбера от какво е направен — дали от истински метал, или от странен камък, защото материалът повече приличаше на тъкано влакно, отколкото на кован метал или дялан камък. Изяществото и грациозността му за известно време накараха дори шута да замълчи.

След моста прехвърлихме няколко ниски хълма и започнахме да се спускаме. Този път долината бе тясна и дълбока като пукнатина в земята, сякаш някакъв великан много отдавна я беше разцепил с бойната си брадва. Пътят минаваше от едната й страна и неумолимо продължаваше надолу. Не виждахме много от околността, тъй като самата долина бе пълна с облаци и зеленина. Това ме озадачаваше, докато не стигнахме до първото ручейче топла вода. То извираше точно край пътя, ала отдавна беше презряло покритите с орнаментални релефи каменни стени и дренажен канал, създадени от някакъв изчезнал строител. Шутът започна да души миризмата му и да обсъжда въпроса дали трябва да я отдаде на развалени яйца или на някакви стомашни газове на самата земя. За пръв път дори аз не се усмихнах на грубостта му. Бе отишъл прекалено далеч и в бъбренето му не беше останало нищо смешно, а само нетактичност и жестокост.