Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1042

Шутът с въздишка се надигна и ми протегна ръка. Хванах я и продължихме. Беше ми дал много за мислене и почти не разговарях. Възползвах се от полегатия склон, за да вървя край пътя, вместо по него. Той не се оплакваше от неравната повърхност.

Колкото по-надолу се спускахме, толкова по-топло ставаше и толкова по-гъста бе растителността. Вечерта теренът дотолкова се беше изравнил, че не само успяхме да опънем шатрата извън пътя, но и на известно разстояние от него. Преди да си легнем показах на Кетъл своето решение на проблема и тя доволно кимна. И незабавно започна да подрежда нова загадка. Спрях я.

— Мисля, че тази нощ няма да имам нужда от това. С нетърпение очаквам наистина да се наспя.

— Нима? Тогава не очаквай повече да се събудиш.

Смаях се.

Тя продължи да реди камъчетата.

— Ти си сам срещу трима и тези трима са котерия — отбеляза старицата. — И е възможно всъщност да са четирима. Щом братята му са умели, Славен най-вероятно също притежава тази способност. С помощта на другите може да се научи да им дава силата си. — Тя се наведе към мен и сниши глас, макар че всичките ни спътници бяха заети с различни задачи. — Известно ти е, че с Умението може да се убива. Смяташ ли, че той не иска да ти стори същото, каквото искаш да му сториш ти?

— Но нали ще спя далеч от пътя… — започнах аз.

— Силата на пътя е като вятъра, който еднакво брули всички ни. Злите желания на една котерия са като стрела, която е насочена само към теб. Освен това не можеш да спиш и да не се тревожиш за жената и детето. А всеки път щом си помислиш за тях, котерията може да ги види през твоите очи. Трябва да ги изхвърлиш от ума си.

Наведох глава над играта.

На другата сутрин се събудих от трополенето на дъжд по кожите на шатрата. Известно време лежах и го слушах, благодарен, че не е сняг. И все пак не ми беше приятна перспективата цял ден да вървя под дъжда. Усетих, че и другите се събуждат, с яснота, каквато не бях имал от дни. Чувствах се почти отпочинал.

— Вчера сме преминали от зимата в пролетта — сънено отбеляза Славея.

Шутът се размърда до мен и измърмори:

— Типично за менестрелите. Преувеличават всичко.

— Виждам, че се чувстваш по-добре — отвърна Славея.

Нощни очи провря муцуна в шатрата. От зъбите му висеше окървавен заек. „И ловът е по-добър.“

Шутът седна на одеялото си.

— Наистина ли предлага да си го поделим?

„Моята плячка е и твоя, малки братко.“

Прониза ме ревност, щом го чух да нарича шута „братко“. „Особено след като тази сутрин вече си изял два ли?“ — саркастично го попитах аз.

„Никой не те е карал цяла сутрин да се излежаваш.“

Замълчах за миг, после се извиних: „Напоследък не съм ти много добър спътник.“

„Знам. Вече не сме само двамата. Сега сме в глутница.“

„Прав си — смирено се съгласих. — Но тази вечер мисля да дойда на лов с теб.“

„Ако иска, и онзи без мирис може да дойде. Ако опита, сигурно ще се окаже добър ловец, защото миризмата му няма да го издава.“

— Той не само ти предлага да си поделите месото, но и те кани довечера на лов с нас.

Очаквах, че шутът ще отклони предложението. Дори в Бък той никога не бе проявявал склонност към лов. Ала той тържествено погледна Нощни очи и му рече: