Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1040

— Но твоите учители не може да не са те предупредили какво да очакваш. Нали самият ти казваш, че са записвали абсолютно всичко.

Шутът се усмихна, но гласът му бе горчив.

— Моите учители бяха прекалено сигурни, че знаят какво да очакват. Те възнамеряваха строго да планират образованието ми и да ми разкриват онова, което смятат, че трябва да зная, когато те смятат, че трябва да го узная. След като се оказа, че моите пророчества не отговарят на плановете им, те не бяха доволни от мен. Опитаха се да ми тълкуват собствените ми думи! Имало други Бели пророци, разбираш ли? Но когато се опитах да ги накарам да проумеят, че аз съм Белия пророк, те не го приеха. Показваха ми писание след писание и се мъчеха да ме убедят в дързостта ми да твърдя такова нещо. Ала колкото повече четях, толкова повече растеше увереността ми. Опитах се да им кажа, че времето ми наближава. Те само ме посъветваха да чакам и да уча още, за да съм сигурен. Когато заминах, не бяхме в много добри отношения. Сигурно са се изненадали, че съм ги напуснал толкова млад, въпреки че го предсказвах от години. — Той ми се усмихна странно извинително. — Може би ако бях останал да довърша образованието си, щяхме да знаем как да спасим света.

Стомахът ми се сви. Мислех, че поне шутът знае какво ни предстои.

— Какво всъщност знаеш за бъдещето?

Той въздъхна.

— Само че ще го направим заедно, Фицчо, скъпи. Само че ще го направим заедно.

— Мислех, че си изучавал всички писания и пророчества…

— Изучавал съм ги. И когато бях по-млад, сънувах много сънища, дори ми се явяваха видения. Но вече съм ти казвал — нищо не съвпада напълно. Вземи себе си, Фиц. Ако ти покажа вълна, стан и ножици, нима ще ги погледнеш и ще речеш: „О, това е кафтанът, който някой ден ще нося“? Но щом облечеш кафтана, после е лесно да погледнеш назад и да кажеш: „О, тези неща предвидиха този кафтан“.

— Тогава каква е ползата — отвратено попитах аз.

— Ползата ли — повтори шутът. — Никога не съм мислил за това по този начин. За ползата.

Известно време вървяхме в мълчание. Виждах какви усилия му коства да не изостава и напразно ми се искаше да бе имало начин да задържа един от конете на преследвачите ни.

— Можеш ли да предвиждаш времето, Фиц? Или да разчиташ животински следи?

— Някои от признаците на времето са ми известни. По-добър съм обаче в следите.

— Но и в двете неща винаги ли си сигурен, че си прав?

— Никога. Всъщност разбираш чак когато всичко свърши.

— Същото е и с моето предсказване на бъдещето. Никога не зная… Моля те, хайде да спрем, поне за мъничко. Трябва да си поема дъх и да пийна вода.

Неохотно се подчиних. Край пътя имаше един покрит с мъх камък и той седна на него. Наблизо растяха вечнозелени дървета от непознат ми вид. Излязох от пътя и седнах до шута. Мигом долових разликата. Действието на пътя бе тихо като бръмчене на пчели, но когато внезапно престанеше, го усещах. Прозях се, ушите ми изпукаха и главата ми се проясни.