Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1039

— В Бъкип вече е пролет… Извинявай. Не ми обръщай внимание, извинявай.

— По-добре ли си — попитах го и решително пропъдих от ума си пролетните цветя, пчелите и свещите на Моли.

— Малко. — Гласът му потрепери и шутът рязко си пое дъх. — Ще ми се да можехме да вървим по-бавно.

— Скоро ще спрем за нощувка — отвърнах аз. Знаех, че още не можем да забавим ход. Изпитвах все по-силно чувство за неотложност и ми се струваше, че то идва от Искрен. Прогоних и това име от мислите си. Дори когато вървях по широкия път посред бял ден, се страхувах, че окото на Славен е само на едно мигване от мен и ако го зърна, те отново ще ме задържат под властта си. За миг ме обзе надежда, че Карод, Уил и Бърл умират от студ и глад, но веднага си спомних, че е опасно да мисля и за тях.

— И преди си боледувал от същата треска — отбелязах аз, за да се разсея.

— Да. В Синьото езеро. Нейно величество похарчи парите за храна за стая, за да се скрия от дъжда. — Той ме погледна. — Мислиш ли, че това може да е причината?

— Причина за какво?

— Детето й да се роди мъртво…

Гласът му заглъхна. Потърсих нужните думи.

— Едва ли има само една причина. Тя просто преживя прекалено много нещастия, докато носеше бебето.

— С Кетрикен трябваше да замине Бърич. Той щеше да се грижи за нея по-добре. Тогава не разсъждавах трезво…

— Тогава пък аз щях да съм мъртъв. Няма смисъл да се опитваме да играем тази игра с миналото, шуте. Сега сме тук и можем да правим ходовете си единствено оттук нататък.

И в този момент изведнъж открих решението на загадката на Кетъл. Ненадейно всичко ми стана толкова ясно, че се зачудих как не съм се сетил по-рано. И тогава разбрах. Всеки път щом поглеждах плата, аз се питах как може да се е стигнало до толкова глупаво положение. Бях виждал само безсмислените ходове преди моя. Но щом държах черното камъче в ръката си, те вече нямаха значение. Палецът ми поглади лъскавото камъче.

— Сега сме тук — повтори шутът и усетих, че настроението му е същото като моето.

— Кетрикен каза, че всъщност може да не си болен. Че можело да е… характерно за твоя вид. — Чувствах се неловко да повдигам този въпрос.

— Възможно е. Виж. — Той свали ръкавицата си, вдигна ръка и прокара нокти по бузата си. Останаха сухи бели следи. Кожата на ръката му се лющеше.

— Като от слънчево изгаряне е. Смяташ ли, че е от времето, което си прекарал на закрито?

— И това е възможно. Само че ако е като предишния път, ще ме сърби и цялото ми тяло ще се обели. И ще придобия още малко цвят. Очите ми променят ли се?

Погледнах ги. Колкото и добре да го познавах, това все пак не бе лесна задача. Дали безцветните му ириси бяха потъмнели още мъничко?

— Може би са малко по-тъмни. Не повече от пиво, повдигнато към светлината. Какво ще стане с теб? Ще продължаваш ли да боледуваш и да потъмняваш?

— Не зная — призна той.

— Как така не знаеш? Твоите старци как изглеждаха?

— Като теб, глупаво момче. Хора. Някъде в рода ми е имало Бял. И тази древна кръв отново придобива форма в мен. Но аз не съм повече Бял, отколкото човек. Смяташ ли, че такъв като мен е бил нещо обичайно за моя народ? Казвал съм ти. Аз съм изключение дори сред онези, които споделят смесената ми кръв. Мислиш ли, че всяко поколение са се раждали Бели пророци? Тогава нямаше да ни взимат на сериозно. Не. През моя живот аз съм единственият Бял пророк.