Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1034

„Подгони конете надолу по пътя. Едва ли ще се върнат тук сами.“

„Толкова много месо, а ти искаш просто да го прогоня, така ли?“

„Ако убием някой от тях, няма да можем да го изядем целия. С останалото ще се нахранят тримата, когато дойдат. Те носят сушено месо и сирене. Ще се погрижа довечера коремът ти да е пълен.“

Нощни очи не се зарадва, но ме послуша. Мисля, че гони конете повече и по-бързо, отколкото се налагаше, но поне ги остави живи. Нямах представа какви са шансовете им за оцеляване в планината. Навярно щяха да свършат в корема на някоя снежна котка или да нахранят гарваните. Изведнъж всичко това ужасно ми омръзна.

— Тръгваме ли? — попитах Кетъл и тя кимна. Беше приготвила да носим доста храна, но тайно се зачудих дали ще мога да сложа в уста дори само една хапка от нея. Хвърлихме от скалата малкото, което не можехме да вземем. Огледах се. — Ако смеех да я докосна, щях да съборя долу и колоната.

Старицата ме погледна така, сякаш смяташе, че искам да го направи тя.

— И мен ме е страх — отвърна накрая Кетъл и двамата се извърнахме от пътеуказателя.

Вечерта запълзя по планината и докато се изкачвахме към пътя, нощта скоро я последва. Крачех след Кетъл и вълка в почти пълен мрак. Двамата като че ли изобщо не се страхуваха и аз внезапно се почувствах прекалено уморен, за да ме е грижа дали ще остана жив.

— Не позволявай на мислите си да блуждаят — скара ми се старицата, когато свлачището най-сетне свърши и отново излязохме на пътя. Тя ме хвана за ръката и силно я стисна. Известно време просто вървяхме в тъмнината. Вълкът ни изпревари, като често се връщаше да види къде сме. „Лагерът не е много далеч“ — скоро ме окуражи той.

— Откога го правиш — попита Кетъл.

Не се престорих, че не разбирам въпроса й.

— От дванайсетгодишен.

— Колко души си убил?

Въпросът прозвуча прекалено студено.

— Не зная — сериозно отвърнах аз. — Моят… учител ме съветва да не ги броя. Каза, че това не било добре. — Това не бяха точните му думи. Добре си ги спомнях. „След първия няма значение колко са — бе казал Сенч. — Ние знаем какви сме. Броят не те прави нито по-добър, нито по-лош.“

Замислих се какво точно е имал предвид.

— И аз съм убивала — сякаш на себе си рече тя.

Не отговорих. Ако искаше, щеше да ми разкаже. Но всъщност нямах желание да разбера.

Ръката й леко се разтрепери.

— Убих я от гняв. Мислех, че няма да мога, тя винаги беше по-силната. Но аз останах жива, а тя умря. Затова ме прогониха. Пратиха ме във вечно изгнание. — Ръката й здраво ме стисна. Продължавахме да вървим. Напред видях слаба светлинка, най-вероятно мангалът в шатрата.

— Направих немислимото — тихо каза Кетъл. — Преди никога не се беше случвало. О, между различните котерии, естествено, от време на време, заради съперничество за кралското благоволение. Но аз се сражавах с Умението срещу член на собствената си котерия и я убих. И това беше непростимо.