Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1036

Супата изстиваше. Насилих се да я изям. Просто преглъщах лъжиците, без да усещам вкуса. Талоу беше свирил на кавал. Изведнъж си го спомних как седи на задните стъпала пред миялното помещение и свири на две слугини. Затворих очи с напразната надежда да си спомня нещо лошо за него. Ала най-вероятно единственото му престъпление бе това, че е служил на зъл господар.

— Фиц — сръга ме Кетъл.

— Не блуждаех — възразих аз.

— Скоро обаче щеше. Днес твой съюзник беше страхът. Той те караше да се съсредоточаваш. Но тази нощ трябва да спиш и умът ти трябва да е добре защитен. Когато се върнат при стълба, те ще познаят, че е твое дело, и ще те потърсят. Не смяташ ли?

Знаех, че е права, но въпреки това не беше приятно да го чуя. Щеше ми се Кетрикен и Славея да не ни слушат.

— Е, ще поиграем пак, нали — предложи Кетъл.

Изиграхме четири игри. Аз спечелих две. После старицата нареди върху плата почти само бели камъчета и ми даде едно черно, с което да спечеля. Опитах се да се съсредоточа върху играта, но бях твърде уморен. Замислих се, че е изтекла повече от година, откакто бях напуснал Бъкип като труп. Повече от година, откакто не бях спал в собственото си легло. Повече от година, откакто не можех да разчитам на редовна храна. Повече от година, откакто не бях държал Моли в обятията си, повече от година, откакто тя ме бе помолила завинаги да я оставя на мира.

— Недей, Фиц.

Вдигнах глава и видях, че Кетъл внимателно ме наблюдава.

— Не можеш да си го позволиш. Трябва да си силен.

— Прекалено съм уморен, за да съм силен.

— Днес враговете ти проявиха небрежност. Не очакваха да ги откриеш. Това няма да се повтори.

— Надявам се, че ще загинат — с бодрост, каквато не изпитвах, отвърнах аз.

— Няма да е толкова лесно — възрази старицата, без да подозира, че от думите й ме побиват тръпки. — Ти каза, че долу в града било по-топло. Щом видят, че нямат провизии, те ще се върнат. Там има вода и съм убедена, че са си взели поне малко запаси за деня. Мисля, че още не можем да ги отпишем. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм.

Нощни очи се надигна и тревожно зави. Потиснах собственото си отчаяние и го погалих, за да го успокоя.

— Просто искам да поспя — тихо казах аз. Сам в ума си, да сънувам своите сънища, без със страх да се питам къде ще се озова или кой ще ме нападне. Без да се боя, че жаждата ми за Умението ще ме погълне. Просто да поспя. — Говорех й откровено, тъй като вече знаех, че отлично разбира какво искам да кажа.

— Не мога да ти помогна — отвърна Кетъл. — Мога да ти дам единствено играта. Довери й се. Използвали са я поколения умели, за да се защитават от такива опасности.

И аз се наведох над играта, запечатах я в ума си и когато си легнах до шута, си я представих отново.

Тази нощ останах на границата между съня и бодърстването. Неведнъж се събуждах, виждах слабата светлина на мангала и спящите фигури наоколо. На няколко пъти се пресягах да проверя шута и всеки път кожата му бе все по-студена, а сънят му — по-дълбок. Кетрикен, Славея и Кетъл се редуваха да стоят на пост. Забелязах, че вълкът прави компания на кралицата. Все още не ми позволяваха да поема своята смяна и аз егоистично им бях признателен за това.