Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 102

— Не, не съм Пъпчивия — отвърна той на въпроса ми. — Макар че след одевешната среща из Шестте херцогства сигурно отново ще плъзнат слухове. Ще заговорят за страшни болести, за чумни епидемии и за божествено наказани заради някакви неведоми грехове. Ще ми се да не пробуждах подобни слухове. И без това хората са достатъчно наплашени. Но има по-важни неща от суеверията. Мисля си например за онова, което видях във Фордж. И за онези нещастни селяни, които искаха да ни пребият с камъни. Познавам тамошните жители от доста години. Кротки, хрисими хорица, които и на мравката сторваха път. Не като тези, които застигнахме на пътя. Представяш ли си — да напуснат селото си с по шепа багаж! Да изоставят домовете си. Да зарежат близките си сред онези руини, където се ровеха сякаш са лешояди… Мда, не е била напразна заплахата на пиратите от алените кораби. Сетя ли се за тези хора и се разтрепервам. Нещо тук не е наред, момче, и сега се боя от това, което ще последва. Защото ако пиратите от алените кораби могат да отвличат наши сънародници, а после да искат откуп срещу заплахата да ни ги върнат в подобно състояние — тогава кой ще се нагърби с един толкова горчив избор! За сетен път ни удариха там, където сме най-малко подготвени. — Той внезапно се олюля и тежко седна на земята. Лицето му беше посивяло.

— Сенч! — извиках уплашено и скочих към него, но той махна с ръка да го оставя на мира и каза приглушено:

— Семената от карис. Най-лошото е, когато действието им премине. Бърич те е предупреждавал за това, момче. В живота нерядко се случва да избираш само между неприятни решения. Още повече в лоши времена като сега. — Погледът му беше помътен. — Май наистина трябва да си отдъхна малко.

Подложих под главата му моето седло и го завих с наметалото. Тази нощ спах опрял гръб в него, а когато се будех, чувах равномерното му дишане. На следващия ден изядохме последните запаси храна.

Но до вечерта Сенч се възстанови достатъчно, за да може да поемем отново. Този път не бързахме за никъде, а и мракът бе още по гъст. Сенч избираше пътя, но аз водех и понякога ми се струваше, че е само като товар на коня си. Два дни ни бяха необходими, за да изминем разстоянието, което бяхме преодолели през онази безумна нощ. Нямахме храна, нито охота за разговори.

Той ми показа къде да запаля сигналния огън и скоро моряците пратиха лодката. Той се качи мълчаливо на борда й. Дори не ми даде съвет как да постъпя с конете — това вече показваше колко е изтощен. Пришпорван от гордостта си, направих всичко възможно да се справя с тази задача, а когато се качих на кораба, легнах и заспах така, както не бях спал от много време. Стигнахме в Нитбей в предутринните часове и лейди Дайми отново се настани в странноприемницата.

Следобеда на следващия ден съобщих на съдържателя, че възрастната дама се е почувствала по-добре и иска да й поднесат солидна вечеря, тъй като е изгладняла от болестта. Сенч наистина изглеждаше по-добре и за щастие улавях по-рядко миризмата на карис. Той се нахвърли лакомо на храната и изпи гигантски количества вода. След още два дни ме прати да съобщя на съдържателя, че лейди Дайми ще си тръгне на идната сутрин.