Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 100

— Какво им е станало? — прошепна той. — Какво са направили с тях?

Помислих си, че знаех.

Всички нишки, които свързват хората: неразривната връв между майката и детето, между мъжа и жената, роднинските връзки и приятелството между съседите, симпатията към останалите, съчувствието към животните, дори към рибите в морето и птиците из небесата — всичко това беше изчезнало.

Всеки от нас през целия си живот разчита на тези нишки, без да го осъзнава. Имат ги помежду си дори животните — кучета, котки, коне. Усещах ги в тях всеки път, когато се пресягах, също както ги усещах в хората.

Но в тези нещастници не долавях и следа от чувства.

Представете си вода без тегло и мокрота. Така възприемах и тези хора. Лишени от всичко, което ги превръща в човешки същества, и същевременно живи. Все едно че виждах каменни статуи, които се движат и разговарят помежду си. Едно малко момиченце намери буркан със сладко и пъхна ръчичка вътре. Възрастен мъж захвърли ненужния парцал, който въртеше в ръцете си, и се доближи до него, сграбчи буркана и блъсна детето настрани, без да обръща внимание на гневните му писъци.

Никой не си направи труда да му попречи.

Наведох се и хванах юздите на коня на Сенч. След това извиках и Сажда, изглежда, долови страха в гласа ми, защото изпръхтя и вирна глава. Сенч успя да се удържи на седлото тъкмо когато зад нас отекнаха викове, които по-скоро наподобяваха зловещия вой на изгладнели вълци или писък на вятър в комина на угаснало огнище през зимата. Не смеех да пусна юздите на другия кон и само се молех Сажда да не се спъне. Стигнахме малка горичка и най-сетне спрях, за да си поемем дъх. През цялото време Сенч ядно бе настоявал да му обясня какво правя.

Всъщност нямах смислен отговор. Наведох се напред и опрях чело във врата на Сажда. Усещах умората и треперенето на тялото й. Долавях също, че споделя безпокойството ми. Достатъчно бе да си помисля за обездушените хора във Фордж и коленете ми неволно стиснаха хълбоците й. Сажда тръгна с бавна крачка и Сенч ме последва — не преставаше да пита какво ме е изплашило. Гърлото ми беше пресъхнало и не успявах да проговоря. Не смеех и да го погледна, докато не овладея паниката и страха си.

Накрая събрах кураж и се обърнах към него. Той ме гледаше скептично и това ме подразни. Ала същевременно в него се спотайваше новоизлюпено недоверие към човек, който е показал нова, непозната страна от себе си.

Ето от какво ме заболя най-много. Онези нещастници в селото му бяха хиляди пъти по-чужди от мен, а той не бе побягнал от тях.

— Те бяха като марионетки — казах прегракнало. — Като оживели дървени играчки, предназначени за някаква жестока игра. Ако ни бяха стигнали, сигурно щяха да ни убият за късче от наметалата ни или залък хляб. Те… — Спрях. Нямах думи. — Те дори не са животни. В тях няма нищо. Съвсем нищо. Те са като бездушни буболечки. Като скали, като… като…

— Момче — прекъсна ме Сенч, едновременно нежно и някак обидено — стегни се. Имахме тежка и изнурителна нощ и си изтощен. Умът често прави подобни номера, когато сънят е недостатъчен.