Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 101

— Не — спрях го отчаян от това, че не мога да го убедя в правотата си. — Не е от умората.

— Да се върнем тогава — предложи спокойно той. Погледнах го стреснато — как можеше да запази присъствие на духа в такъв момент? — Това са само нещастни и уплашени хорица, преживели са ужасни неща и затова се държат малко странно. Помня едно момиче — глиган уби баща му пред очите му. Държеше се точно така повече от месец. Когато се оправят, ще бъдат като всички останали.

— Има някой пред нас! — предупредих го. Нито бях чул, нито бях видял нещо, но бях доловил нечие невидимо присъствие. Втренчихме се в здрача и скоро видяхме някаква странна група хора — едни водеха окуцели животни, други тикаха колички с нахвърляни вещи. Те спряха и ни загледаха.

— Ей, това е Пъпчивия! — извика един мъж и посочи Сенч. Лицето му бе разкривено от ужас и набръчкано от изтощение. — Също като в преданието — добави той. После продължи високо, сякаш цитираше: — „Бездушни призраци в зловещи тела ще ровят руините на домовете ни, а Пъпчивия с черно наметало ще ни донесе незнайни болести. Защото живяхме в грях и охолност и боговете го пращат да ни накаже. Нека смъртта бъде заслужената ни награда.“

— О, проклятие! — въздъхна Сенч. — Не биваше да ме виждат.

Той сграбчи юздите и ми викна през рамо:

— След мен, момче!

И пришпори коня по склона на близкия хълм. Държеше се също като Бърич, когато се изправеше срещу ядосано куче или инатлив кон.

— Бързо! Да не искаш да те пребият с камъни?

Смуших Сажда и го последвах. Хората на пътя продължаваха да крещят нещо неразбрано, на границата между уплахата и гнева. Видях една жена да се навежда за камък, някакъв брадат мъж размахваше коса.

— Побързай! Идват! — подкани ме Сенч и в същия миг няколко камъка прелетяха край мен. Чак сега си дадох сметка, че това всъщност са оцелелите от селото, тези, които пиратите не бяха взели за заложници. Конете ни бяха уморени и тези хора биха могли да ни настигнат. Струва ми се обаче, че ни спаси страхът. Бяха по-скоро облекчени, като ни видяха да бягаме. Мислите им бяха фиксирани върху онова, което се скиташе сега из улиците на селцето им, а не върху двамина непознати, макар и сякаш излезли от старата легенда.

Сенч отново водеше. Скоро забавихме темпо и преминахме в тръс. Извърнах се и огледах облекчено хълмовете, които ни скриваха от опустошеното село. Стигнахме едно поточе и Сенч спря, за да се освежим и да оставим конете да си починат. Свалих им юздите, а сетне откъснах трева и изтрих потта им. Сенч изглеждаше потънал в мисли и аз не посмях да го заговоря. Едва по-късно, когато взе да се озърта, дръзнах да го попитам:

— Наистина ли си Пъпчивия?

Той ме погледна стреснато, но след това се засмя.

— Пъпчивия ли? Легендарният предвестник на злощастия и болести? О, стига, момче, не бъди глупак. Та тази легенда е на стотици години. Наистина ли смяташ, че съм толкова стар?

Свих рамене. Исках да кажа: „Лицето ти е сипаничаво и носиш смърт“, но се сдържах. Понякога наистина ми изглеждаше ужасно стар, но друг път тялото му кипеше от жизненост.