Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1010

Откъснах ръка от стената. За миг спрях в снежния мрак и изчаках очите ми да се приспособят. Изчезнаха корабите, изчезнаха вълноломите и моряците. Ала тихата черна вода продължаваше да тече и от повърхността й се вдигаше пара в студения въздух. Запътих се натам и усетих, че настилката под краката ми отново става неравна и разбита. Водите на тази река многократно бяха заливали улицата, без никой да им се противопостави. Когато застанах с гръб към брега и отправих поглед към очертанията на нощния град, видях бледите силуети на съборени сгради и рухнали стени. Отново се пресегнах наоколо и отново не усетих живот.

Обърнах се към реката. Нещо в общото разположение на града човъркаше паметта ми. Не бе точно на това място, знаех го, но бях сигурен, че тъкмо в тази река бях видял Искрен да потапя ръце и да ги изважда сияещи от магия. Предпазливо закрачих по изровения калдъръм и се спуснах до самия бряг. Приличаше на вода, миришеше на вода. Приклекнах и се замислих. Бях чувал истории за басейни с катранена тиня, покрита с вода. Отлично знаех, че маслото плува по повърхността на водата. Може би под черната вода течеше друга река, река от сребърна магия. Може би някъде наблизо се намираше притокът от чисто Умение, което бях видял в съня си.

Свалих си ръкавицата, докоснах водата с длан и усетих ледената й целувка. Напрегнах сетива и се опитах да определя дали под повърхността има Умение. Нищо. Но може би, ако потопях ръка до лакътя, кожата ми щеше да заблести от сила. Осмелих се да го направя.

Ала куражът ми стигна само дотам. Аз не бях Искрен. Познавах силата на неговото Умение и бях видял до каква степен потопяването в магията поставя на изпитание волята му. Не можех да се сравнявам с него. Той сам бе изминал пътя на Умението, а аз… Мислите ми се върнаха към тази загадка. Кога бях напуснал пътя на Умението и спътниците си? Може би изобщо не ги бях напускал. Може би всичко това беше сън. Пресегнах се и наплисках лицето си със студена вода. Не се почувствах различно. С нокти одрасках до болка бузите си. Отново нищо. Това само ме накара да се зачудя дали мога да сънувам болка. Не бях открил отговори в този странен мъртъв град, а само още въпроси.

Решително се запътих натам, откъдето бях дошъл. Видимостта бе слаба и лепкавият сняг бързо заличаваше стъпките ми. Неохотно докоснах с пръсти една каменна стена. Така щеше да ми е по-лесно да намеря пътя, защото в живия град имаше повече особености, отколкото в студените му останки. И все пак, докато бързах по снежните улици, се питах кога са били тук всички тези хора. Дали виждах събития от нощ преди сто години? Дали ако дойдех още веднъж, щях да видя да се разиграват същите събития, или щях да присъствам на друга нощ от историята на града? Дали тези сенки на някогашни хора се възприемаха като живи, дали аз бях странна студена сянка, която се плъзгаше през живота им? Насилих се да престана да си задавам въпроси, чиито отговори нямаше откъде да узная. Трябваше да се върна там, откъдето бях дошъл.