Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1009

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Какво ми ставаше? Овладях се и реших да продължа напред, за да открия каквото мога за това необикновено място. Изчаках следващата натоварена с бурета пиво кола и се отделих от стената.

След миг отново се възцари тишина. Нямаше ги песента и смеха от кръчмата, улиците опустяха. Отидох до началото на пресечката и предпазливо се огледах в двете посоки. Нищо. Само тихо сипещ се сняг. Поне времето тук бе по-меко, отколкото на пътя горе. Дори да се наложеше да прекарам цялата нощ на открито, нямаше да замръзна.

Известно време обикалях из града. На всяка пряка продължавах по най-широката улица и скоро разбрах, че постоянно се спускам надолу. Мирисът на река се усилваше. Веднъж седнах да си отдъхна на ръба на голям кръгъл басейн, в който някога трябва да беше бликал фонтан. Градът мигом отново оживя. Появи се един пътник, който напои коня си в сухия басейн. Беше толкова близо до мен, че можех да протегна ръка и да го пипна. Той изобщо не ме забеляза. Направи ми впечатление странната му премяна и необичайната форма на седлото му. Покрай мен минаха няколко жени — приказваха си и тихо се смееха. Дългите им прави одежди се спускаха от раменете им и шумоляха около прасците им. Всички носеха гъстите си коси свободно разпуснати, стъпките им отекваха по калдъръмената улица. Когато се изправих да ги заговоря, те изчезнаха заедно със светлината.

Още два пъти разбуждах града, преди да разбера, че за да го направя, само трябва да докосна някоя от обсипаните с кристали стени. Това изискваше много кураж от моя страна, ала започнах да вървя, като провлачвах пръсти по сградите. Беше нощ и тихо валеше сняг. Преминаващите по улиците каруци не оставяха следи в него. Чувах затръшване на отдавна изгнили врати, виждах хора леко да крачат над дълбоко дере, изровено по една от улиците от някаква вилняла в миналото дъждовна буря. Бе ми трудно да не обръщам внимание на тези призраци, когато те високо се поздравяваха един друг. Всъщност пренебрегнатият и невидимият бях аз.

След известно време стигнах до широка черна река, чиято гладка повърхност отразяваше звездната светлина. В нея навлизаха няколко призрачни вълнолома. Наблизо бяха пристанали два огромни кораба. По палубите им сияеха светлини. На кея чакаха да бъдат натоварени бъчви и бали. Група хора играеха на някаква хазартна игра и в момента шумно се оспорваше нечия честност. Те бяха облечени различно от моряците, които идваха в Бък, и езикът им беше друг, ала ми се стори, че във всичко останало си приличат. Докато ги наблюдавах, се развихри юмручен бой и се превърна във всеобщо сбиване. Но щом прозвуча свирката на нощната стража, скандалджиите мигом се пръснаха.