Читать «През лицето на света» онлайн - страница 287

— Да, ако тълкуваме знаците с главите, а не със сърцата си.

— Не, това е истината — в думите на отшелника звучеше увереност.

— Звучиш като Хал! — изсмя се пълничкият мъж. — В селото го наричаме…

Той замлъкна, сетил се за поведението на Хал в пещерата.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна любезно отшелникът. — Размишлявах над думите му. Определено е миропомазан, един ден ще стане пророк. Ала е важно да помниш, че той е още млад, незрял и има още много да учи. Може би ще прекарам известно време с него в Инструър. А по-малкият му брат е съвсем различен. Не го ли усещаш? Ръка е разперена над него, насочвайки живота му, използвайки това пътуване, за да го превърне в нещо остро и точно, могъща стрела в колчана на Най-възвишения.

Гласът му се усили, сякаш говореше не само на един селски хауфут, а пред насъбраните емисари от фалтанския съвет.

— Макар да познавам привилегированите родове на Инструър, никога не съм срещал някой с подобен авторитет, обвил раменете му. Ориста ми е да подготвя някой като него да поеме по пътя на величието, и дори и да не доживея да го видя как постига славата си, пак ще да съм доволен — поспря за миг, сетне високо се изсмя. — Прости ми, приятелю, помисля ли си за това момче, не мога да се сдържа. Най-възвишеният направлява словата ми.

Хауфутът сви огромните си рамене:

— Не мога да кажа, че виждам същото — отвърна. — Той е обикновен селски момчурляк. Може би по-умен от останалите, мислител, самотник. Малко чувствителен, малко крехък. Изобщо не прилича на баща си. Виж, той вече щеше да постигне величие, ако не беше избрал да си живурка спокойно в Северните покрайнини. Манум беше Търговец, уважаван от целия фирейнски кралски двор, ала по някаква несподелена с никого причина се оттегли навръх силите си и дойде в Лулеа. Лийт може и да има потенциал, ала на неговата възраст Манум вече пътуваше по Здрачния път до Сиенан.

— А Лийт пътува към Инструър — напомни му отшелникът.

— Така е! Бях забравил. И аз също съм се отправил натам — на моите години! Това само показва колко абсурден може да бъде животът.

— Сприхав мошеник — рече отшелникът шеговито. — Прикриваш разочарованието и липсата си на вяра с цинизъм. Какво е сторил Най-възвишеният, та те е обидил тъй?

Хауфутът приседна на каменния друм.

— Нищо — отвърна той. — Това е проблемът, той не прави нищо. Повече от всичко бих искал да повярвам в божество, което бди над всички, ала не мога. Някои от моите селяни, напук на всичките ми усилия — както и тези на мнозина други добри мъже и жени — продължават да живеят в страдание и болка. И докато обикалям из селото, си мисля: ако съществува бог, защо си има любимци? Защо не прави нищо за онези, които се нуждаят най-много от него? Не успявам да достигна до отговор и единственото заключение е, че той не съществува. Предпочитам този отговор пред алтернативата, в която той благославя едни и проклина други. Ако такова божество съществуваше, аз щях да бъда негов враг.

Двамата мъже и огромният тур прекараха следобеда в сражения с гъстите храсталаци, дордето най-сетне по здрач откриха път. Не бе нищо повече от животинска пътечка, ала им позволяваше да се придвижват далеч по-бързо. Отшелникът се опитваше да заговори за метафизика, очевидно съзрял предизвикателство в думите на хауфута, ала едрият водител не възнамеряваше да обсъжда повече въпроса. Вместо това той на свой ред се опита да окуражи отшелника да заговори за миналото си в Мерциум — и също претърпя провал. Остатъкът от деня премина в неловко мълчание, опънало крехките ластари на приятелството, които бяха започнали да се простират между двамата.