Читать «През лицето на света» онлайн - страница 274

Тогава звукът се промени от солидна стена преплитащи се ноти в многократно повторена струна. Фемандерак свиреше по-бавно, в синхрон с ехото. Неизразима сладост обгръщаше звука, плътни басови ноти се редуваха с отривиста, ведра мелодия. Отново нотите се сляха в едно, този път говорещо за надежда след загуба, радост след тъга, смях след болка, продължило да отеква из пещерата, дълго след като Фемандерак спря да свири.

— Не звучеше зле, след като нацелих ехото.

Стройният чужденец нарами обратно арфата.

Не звучеше зле? Никога не съм чувал подобно нещо, искаше да изрече Лийт. Очите му се бяха насълзили, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Бях в тронната зала на Най-възвишения, чух музиката на създаването. Ала Фемандерак бе изчезнал, невидим пред него, стъпките му заглушени от мелодията, която още ехтеше. Въздъхвайки, Лийт предпазливо пристъпи напред.

Някъде зад тях Манум и адептът застинаха при звука на арфата. Вместо чутото в пещерата, многобройните завои на Парад Матр го деформираха до ужасяващо виене, предсмъртният вой на чезнещ дух. Манум успя да се насили да продължи, ала зад него адептът остана вцепенен.

Ужасеният уайдуз започна да се тресе от ужас. Звукът го обгръщаше, под и над него, отпред и отзад, стоварвайки отгоре му тежестта на кошмарите. Жрецът заръкомаха в опит да го прогони; след това се втурна надолу по забранения път като пиян, забравил страха от меча, от разкриването, от смъртта, всичко — пред лицето на невъобразимия ужас от бога, чиято заповед бе пристъпил. Не осъзнаваше, че е влязъл сред широко пространство, в ушите му музиката продължаваше да звучи ужасно, дисонанс, носещ в себе си звука на реализирана заплаха. Нозете му се отделиха от пътеката и го поведоха към лабиринта от проходи вляво от Парад Матр, следван от звука на отмъщението.

Тичайки през Геотакалвен, Манум откри, че звукът се засилва, ала тук звучеше хармонично, а не като долиталата през тунела какофония. Търчейки из мрака, очите му следващи съвсем бледото сияние на мрамора — вероятно отблясъкът на самата скала — акордите го поразиха с величието си, повдигнали го нависоко като рееща се птица. Това не може да е същият звук. Крачката му се забави; затаи дъх, за да не оскверни чистотата на звука. Сетне ехото замлъкна и настъпи тишина.

— Какво става? — извика Манум. Ала отговор не последва.

В Уамбакалвен имаше факли. Лийт и Фемандерак запремигваха като бухали. Парад Матр се изравняваше, виейки се из огромната пещера по протежението на поток. На места огромни колони прорязваха въздуха, протегнали се далеч нагоре. Милион скъпоценни камъни проблясваха, оформени сред скалите още по времето на младините на света.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — прошепна Лийт. Звукът на Геотакалвен все още отекваше в ушите му; не бе сигурен дали все още ехтеше или това бе само споменът за него. Ала сега очите му съзираха претворената в картина мелодия.

— Никога, наистина не съм — отвърна Фемандерак. — Красотата тук не е възможно да бъде описана от езика. Ала усещам и злина из тези пещери; не рожба на творителя на красотата, а от друг източник.