Читать «През лицето на света» онлайн - страница 273

Жреците никога не са минавали през този тунел, припомни си той. И си имаха причина — бе забранен от самата Майка земя. Ако нарушеше табуто, щеше да загуби живота си. Щеше да загуби силите си, още преди да се е сдобил напълно с тях. Щяха да го хвърлят в пастта и той щеше да умре в търбуха й.

— Не мога да мина през вратата! — изрева умът му.

— Можеш, можеш — прошепна мечът зад гърба му.

Адептът послуша думите на оръжието и задвижи отварящия механизъм.

Лийт следваше Фемандерак по виещия се тунел, страхувайки се от неизбежното преследване. Никаква светлина не осветяваше пътя, тук властваше триумвиратът на студения застоял въздух, твърдите скали и мастиления мрак. Животът ми е в неговите ръце.

Под огромната, съставена от мрамор и варовик планина, лежаха множество мрачни, тайни пещери, повечето неизследвани от хората. Адунлок бе изграден върху мрежа от подземни проходи, оформени по подобие на Бандитската пещера от неуморното дълбаене на водата. Из тези проходи все още течеше река, влизаща в земята на около левга северно от Адунлок при Ринан Холт, Речната пещера, почитано от уайдузите място. Пътят на реката из земните недра бе неизвестен, ала тя се появяваше отново край Уамбакалвен, Пещерата на утробата, почти на хиляда фута под Адунлок. Виеше се през Уамбакалвен, миейки дъното на Хелиг Холт и отвратителната купчина, струпала се там с течение на годините, сетне оформяше езеро край изхода на Утробата. Мрачните води на Телба постоянно биваха раздвижвани от постоянното течение на свещената река. Оттам водата се стрелваше в Дроззакалвен, най-малката от подземните пещери. Там тя облизваше стръмната земя и преливаше след поредица бързеи в Сталасокалвен, най-голямата от всички, хиляда и петстотин фута под Адунлок. Реката отново виждаше дневна светлина след тясната Анукалва и леденостудена се вливаше в топлите води на Бринан Скоу, Горящият поток.

Дълги години уайдузите бяха работили неспирно, за да проправят път към Уамбакалвен. Издълбаването на Парад Матр, пътят, по който Лийт и Фемандерак тичаха, бе отнело повече от сто години. Виеше се, следвайки древни процепи в планината, надолу и през сухата Геотакалвен. Нямаше друг път, който да отвежда извън Утробата, самата Майка земя забраняваше последващо копаене.

След дълги минути търчане двамата се озоваха в място, където звукът от стъпките им отекваше силно, по което прецениха, че се намират в широко пространство.

— Трябва ни факла — прошепна на себе си Фемандерак; стоящият няколко ярда зад него Лийт го чу ясно.

— По-бавно! — викна той. — Може да има ями, скали, езера… стой на пътеката!

— Разбира се! — долетя усиленият отговор. Фемандерак спря, сетне свали арфата си. — Винаги съм искал да направя това.

Той положи пръсти върху струните.

Едва чути, ясни звуци се разляха из пещерата. Изтръгнатата от опитните пръсти семпла мелодия биваше усилена и повторена стократно, изпълвайки мрака със звук.

— Нямаме време за това! — викна Лийт.

— Само минутка! Трябва да усетя интервала на ехото.