Читать «През лицето на света» онлайн - страница 14

* * *

Развълнуваният младеж пътуваше сред нереален свят високо над тревата. Конят вървеше в тръс много по-бързо, отколкото той можеше да тича; дълго време Лийт наблюдава как земята под него остава назад. Хвърляйки поглед наляво, видя мракът да се разпръсква от север със заплашителна бързина. Яздеха по Западния път, вървейки срещу вятъра, чиято сила се засилваше с всеки изминал миг. Остава около миля на изток до селото, помисли си Лийт. Може би още пет минути и сме у дома.

— Я кажи, хлапе — провикна се старецът през рамо, — защо го наричат Западен, когато отива само на изток? — и той се захили, докато придърпваше по-плътно качулката около лицето си. Надничайки иззад слабата, прегърбена фигура, Лийт усети режещия вятър и видя мастиления мрак отдясно преди да чуе воя във въздуха.

— Долу главата, момче! — скръцна със зъби фермерът. — Леденият вихър е тук.

Пристигнаха в селото напук на разразилия се Искелвен. Тук и там измежду закепенчените прозорци се процеждаше ивица светлина. Вятърът шибаше празните улици, грабвайки сухите листа и сипейки ги връз праговете, виещ от неудовлетворение, че му е отказан достъп до топлите стаи. На калния път се появи изтощен кон, язден от две ниско приведени фигури. По-едрата от тях докара изпотената кобила пред една от крайните къщи, слезе и помогна на по-дребната на свой ред да слезе от седлото. Докато мъжът отвеждаше коня до подветрената страна на сградата и се грижеше за него, момчето потропа няколко пъти по вратата. Скоро тя се отвори и внезапната светлина погълна двата силуета. Вятърът събра сили, сетне се втурна, но закъсня с части от секундата, съумявайки единствено да затръшне вратата зад гърба им.

Вътре мъжът и момчето свалиха наметалата си и протегнаха измръзналите си крайници към огъня. Те се приведоха към пламъците, за момент забравили останалите присъстващи в стаята.

— Дай им нещо топло, ако обичаш — каза Индретт на Хал. Докато сакатият откуцваше, майката се приближи бавно към огъня. Зачака топлината да си свърши работата.

— Няма да се прибираш вкъщи тази нощ — твърдо каза тя на стареца.

— Не, момиче, няма. Ще отскоча до къщата на хауфута за през нощта, а на сутринта…

— Нищо подобно. Ще останеш тук до този огън. Ако това е истински Дълбочинник, може изобщо да не успееш да се добереш до другия край на пътеката.

Той се обърна и я изгледа намръщено.

— Учиш ме, тъй ли? Предполагам знаеш всичко за снега от улиците на Раммр, нали така? Нямаше да знаеш какво е сняг, ако не беше дошла тук, момиче. Оцелявал съм на открито, събирал съм стадото си в снежна виелица… — старецът се запъна.

Индретт си постави най-разкаяното изражение.

— Прав си, извинявам се. Нямам твоя опит. Но ще се притеснявам, ако си тръгнеш сега и няма да мога да заспя — каза непринудено тя. — Ето, ще накарам Лийт да ти приготви резервния матрак. — И тя прати сина си, преди обърканият, надхитрен фермер да съумее да изрази някакъв протест.

Когато старецът се събуди, вън беше още тъмно. За момент не можеше да определи какво точно го е изтръгнало от съня, но като познаващ земята човек знаеше, че нещо не е наред. Тогава го чу: ужасяващият стон на вятъра, тих, обезпокоителен звук от много далеч, дълбоко притеснителен за стария човек. Не бе чувал този звук повече от двадесет години, не и от нощта, в която бе загубил старата си плевня — построена от дядото на хауфута. Стана за миг и облечен, затърси плаща си. Още миг — и вече надничаше навън.