Читать «Предсмъртни писъци» онлайн

Найджел Маккрери

Найджъл Макриъри

Предсмъртни писъци

Мълчалив свидетел  #2

Нощта бе смутна. Където спахме… мнозина са дочули ужасни писъци, злокобни жалби, предричащи беди и суматохи…

„Макбет“, Второ действие, Трета сцена

На Уин Копсън,

в памет на Ричард Копсън (1921–1987)

Отправям сърдечни благодарности на д-р Хелън Уитуел, съдебен патолог; проф. Бърнард Найт, съдебен патолог; Академията на ФБР в Куонтико; Полицейското управление в Атланта; Шерифството в Атланта; д-р Джон Конуей, семеен лекар и специалист по история на изкуството; Питър Кю Роуз, ботаник; Сю Андрюс, ботаник в Кю Гардънс; Оливър Гримънд, отдел „Риби“ в Природонаучния музей; Отдела по охрана и пресслужбата на Военновъздушните сили на Съединените щати в Милдънхол, Кеймбриджшър.

Признателен съм и на всички останали, които със специализираните си съвети ми помогнаха да напиша тази книга.

Пролог

Болницата „Сейнт Мери“ за криминално проявени душевноболни, Вашингтон, окръг Колумбия

Този път им провървя. Забелязаха го в последния момент, докато се катереше по една стена с въжена стълба, направена от чаршафи и завеси. Беше ранил тежко пазача, който пръв стигна до него, и успяха да го надвият само благодарение на численото си превъзходство. Мнозина от душевноболните пациенти сякаш добиваха свръхестествена сила.

Кристофър Еймъри работеше като санитар в института вече пет години и беше виждал всякакви прояви на лудост, при това не само в болницата — „Боже мой, достатъчно е само да се разходиш из Бронкс!“, мислеше си той — но никога не се бе сблъсквал с нещо подобно.

Беше ужасяващо: неистов гняв, в който се таеше някаква злокобност. Никой не пристъпваше прага на килията му без причина, а дори и тогава никога не влизаше сам. Никога.

Обикновено Еймъри се справяше добре с хората, които не можеха да се спогодят с обществото, но с този човек мразеше да си има работа по какъвто и да е повод. И не защото буйстваше. През повечето време беше спокоен и разумен, но постепенно бяха изпитали на собствен гръб, че тъкмо тогава е най-опасен. Собствените му демони го измъчваха и вилнееха у него, а част от мозъка му бе винаги заета с планове и фантазии. Не знаеха името, а само номера му — 2452, и така трябваше да го наричат всички. Никой не го посещаваше и той не изпращаше писма никому. От време на време пристигаха някакви служители, които го наблюдаваха по цял ден, но след това си тръгваха, обгърнати в мълчание, и не се появяваха с месеци.

Еймъри не беше страхливец, но този човек го плашеше. Дори посещенията в килията смразяваха кръвта във вените му и установи, че не е в състояние да гледа за дълго тези кървясали очи, без да изпита погнуса и да се извърне. Още по-силна тревога будеше фактът, че из различни клиники в страната имаше и други хора като него. Еймъри потръпна при мисълта какво би станало, ако някой от тях успее да избяга.

И все пак, колкото и да се мяташе и да крещеше, номер 2452 беше натикан обратно в килията си и стоманената врата се затръшна зад гърба му.