Читать «Пратеник» онлайн - страница 4

— А сега? — питаше Дорис и си спомни всеки един от загиналите. Бяха тръгнали единайсет. — Останахме съвсем сами в Космоса.

„Сами!“ — чукаше мисълта й и екраните ни се пълнеха с мрак. „Сами.“

Тя плака дълго в прегръдките на Филип. А Филип я милваше дълго и от върховете на пръстите му изтичаха искри. Душата му пееше.

Ние решихме да чакаме.

Нямахме избор.

Филип обикаляше планетата ни. Опознаваше я. Тя бе твърде голяма, за да може да я обиколи. И да я опознае изведнаж. Той потриваше доволен ръце и си говореше сам:

— Колко минах днес? Десет хиляди крачки на изток, десет хиляди крачки на юг, десет хиляди квадратни метра са това, по сто тридесет и пет единия…

Той потъваше в някакви свои изчисления. И анализаторите ни записваха с километри нишки, които ние по-късно прослушвахме отново.

— Кога ще тръгваме? — питаше Дорис.

Тя не се разделяше с малкия си лъчев пистолет. Пълната им самота на планетата я плашеше. Тя чакаше с нетърпение мига на тръгването. Бе го преживяла няколко пъти във въображението си. Вървяха все заедно, а бяха на километри един от друг. И Филип не бързаше да й разкрие намеренията си.

„Жени! — мислеше той. — Как само забравят! Нито веднаж не спомена името на Робърт. А нашите уреди го улавяха непрекъснато и трептяха така силно, като че ли всеки миг ще изгорят от високото напрежение.“

Той се вглеждаше внимателно в лицето й и не откриваше нищо зад усмивката й. Какво несъвършенство!

Най-после Филип хареса мястото за своя град (точно над един от нашите), спря, погледна тържествуващо Дорис.

— Тук ще бъде — каза.

Анализаторите ни нарисуваха неговата представа за града. Ние се ужасихме от разчистените площадки и от високите здания, от въздушните и надземни автостради, от безумното движение на колите във всички посоки, от цялата лудница от тези еднакви и алчни същества, които рушаха природата ни. Ние я бяхме пазили непроменена безкрайно дълго. За да я пазим и сега непроменена. И винаги.

— Кое ще бъде тук? — чакаше Дорис отговора му.

Той й разказа за този свой град. За първи път бе искрен. Думите покриха точно мислите му. А тя се усмихваше все по-широко и кимаше одобрително с глава, но се изостряше вътре в себе си и изведнаж се видя да остарява до него съвсем сама с децата си. Настръхна.

И с нашите уреди се случи нещо страшно, те притъмняха, разтресоха се от гръм, разсякоха ги светкавици, заваля убийствен едър град, а виенето в тях бе нетърпимо.

Пистолетът намери сърцето на Филип. Той рухна на земята, разтворил широко ръце, сякаш искаше да прегърне цялата ни планета и да я отнесе със себе си. Лицето му изглеждаше щастливо. Дорис хукна към тялото, което ги доведе тук. Тя си отиваше. Отиваше си! А ние все още чакахме. Екраните ни все още тъмнееха без капчица светлина. Мрак. Хаос. Дорис се вмъкна в кабината и в едното ъгълче на екрана се проясни. Пое си дъх, поседя в креслото няколко минути със затворени очи. Проясни се съвсем и пред нас изплува далечната синя планета, към която Дорис се връщаше.

Тя зададе на автопилота обратния курс. Включи и зачака.