Читать «Пратеник» онлайн - страница 5

Нищо.

Провери отново курса, но дълги нервни потръпвания убодоха анализаторите ни. Бавно, внимателно тя включи още веднаж.

Нищо.

Ръцете й вече се тресяха. Синята планета изчезна изведнаж от съзнанието й. Тя се отпусна назад. Опита се да събере мислите си, но те се бяха разбягали и само една пулсираше в нея: край… край! Никога няма да се върне, няма да роди детето си. Това й даде сила, тя се изопна цялата. Много бавно, много внимателно и много предпазливо включи още веднаж.

Нищо.

Хвърли се към автопилота и ръцете й се вмъкнаха в него. Затърсиха. За да я направи своя пленница, Филип бе измъкнал най-важното: кристала с програмите. Навярно бе в тялото му.

Като луда хукна навън. Но ние вече бяхме прибрали мъртвия Филип, както прибрахме и Робърт. Дорис не можеше да го намери. Дорис не можеше да замине.

Тя стоеше неподвижна на мястото, където бе застреляла Филип. Бе хванала с ръце главата си, опитваше се да осъзнае случилото се, да намери логичната му връзка. Но без нас връзка не се получаваше. Край… край… край…

Не е край, Дорис! Начало е!

До всеки от нас беше достигнало съобщението. Ние бяхме чакали твърде дълго. Повече не беше нужно.

И започнахме да приближаваме. Изоставихме анализаторите и приближавахме. Бавно. От всички страни. В кръг. Тя гледаше навътре в себе си. И изведнаж ни видя.

Всичко стана много бързо. Коленете й се подгънаха. Дорис се свлече тихо. И тихо каза:

— Робърт…

Бе използувала отново своя пистолет. Защо? Защо? — питахме се ние. И се споглеждахме. Не беше ли тя подготвена за такава среща? И толкова ли бяхме… страшни?

Наведохме се внимателно над тялото й. Още топло го отнесохме в лабораторията. Поставихме го до разтвореното тяло на Филип. Робърт вече не съществуваше. Бяхме го разнищили целия, рязахме го и го горихме, търсихме разума му, правихме анализи и проби, отделяхме различните части и откривахме функциите им. Във Филип всичко се повтаряше… А те бяха толкова различни, но изградени от едни и същи елементи; въглерод, кислород, водород, азот, сяра, фосфор…

Дорис, и от нас ли се уплаши, Дорис? Докато се занимавахме с нея, ние огледахме внимателно тялото, пренесло ги през пространствата. То бе ужасно несъвършено. Използуваше енергия с недостатъчна мощност. И апаратурата му беше несъвършена, груба, неизпипана. Лудост беше да се пътува така между звездите. Лудост беше! Ние проникнахме и във вътрешността, намерихме снимките на загиналите, намерихме дневниците и дългите ленти със записите, които ни откриваха техния свят, безкрайно различен от нашия, пълен с противоречия и тайни. Взехме всичко и се върнахме в лабораторията.

Голото тяло на Дорис лежеше под синкавата светлина. Лицето й бе невероятно красиво и никой не смееше да го докосне. И тялото й бе красиво и се различаваше от другите две тела по своята крехкост и заобленост на формите. Трябваше да бъдем много внимателни с него, то криеше в себе си още живот. И ние работихме бавно, докато извадихме детето й, живо, настръхнало, грозно. То нададе страхотен писък. И пое жадно въздуха на нашата планета, която му ставаше родина. А ние всички ставахме негови родители. То щеше да ни вижда ден след ден такива, каквито сме. Щеше да приема храната си от нас. И познанията си от нас. И да ни обича.