Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 3

Легна си и си припомни, че скоро щяха да полетят — предстоеше първият етап от дългата им одисея до Австралия. След няколко часа ще трябва да намери сили да изкачи стълбичката, да закопчее коланите и да зачака ужасът да започне. Можеше да го направи. Можеше да го направи заради Роби. Само заради него.

Около час след като Колин отново потъна в сън, един автобус на Зелената линия спря пред някакъв светофар в покрайнините на Стейнс. В автобуса имаше един пътник. Седеше до прохода между седалките, в средата, на левия ред. До него лежеше голяма брезентова торба, по която бяха изписани с шаблон думите Детски спасителен сал.

Автобусите на Зелената обслужваха линия между летищата Гетуик и Хийтроу. Тя действаше денонощно, но нощем броят на автобусите по нея намаляваше до един на кръгъл час. Тъй като бе наблюдавал тази линия от месец време, пътникът в автобуса Халиб Ханиф знаеше, че поне два от автобусите в един, в два, в три и четири след полунощ, щяха да бъдат гарантирано празни. Винаги бе така. Въпреки това линията се поддържаше; вероятно защото автобусът можеше да потрябва на другото летище, а и защото фирмата не искаше да я обвинят в неспазване на разписанието.

Пътят, по който се движеха автобусите, беше много интересен.

Вместо да обиколят поне три четвърти от периметъра на Хийтроу, на тях им позволяваха да пресичат охраняваната зона на летището, влизаха през товарните портали и напускаха зоната до Първи терминал. След като бъде построена проектираната магистрала М 25 всичко това ще се промени, но засега автобусът трябваше да пресича писти за рулиране, да се спусне в тунела под една от двете основни писти и накрая да си проправи път около паркираните на площадката пред Първи терминал самолети. В зависимост от шофьора това отнемаше между пет и пет и половина минути: времето между вдигащата се червено-бяла бариера в единия край, и спускащата се в другия край, когато автобусът вече навлизаше в зоната на свободен достъп на летището.

Никой не проверяваше тези автобуси, нито пътниците им. Едно помахване от страна на шофьора, бариерата се вдигаше и влизаха. Просто и ясно.

И така, единственото необходимо нещо беше да се намери подходящият шофьор. Което не бе трудно, защото те не бяха кой знае колко добре платени. Когато Халиб си избра човека и го заведе в един от онези клубове на Еджуер роуд, където за хиляда лири човек може да вземе бутилка скоч и да заеме маса до самата сцена с няколко курви за развлечение, тогава, в онзи миг, всичко стана съвсем лесно. Отегчително лесно.

Халиб отдавна се бореше с отегчението. Вече бе на четирийсет и две години, но когато бе по-млад и живееше в Бейрут (и все още можеше да използва истинското си име, това бяха дните, преди Халиб Ханиф да умре за свое удобство), той понякога продаваше ливанските си лири за американски долари, сетне организираше някое малко произшествие — кола-бомба например — достатъчно да прогони чуждестранните кореспонденти от бара на хотел Комодор в гонене на тъй любимата им тема Бум-бум, както я наричаха; сетне, на следващия ден, когато ливанската лира рухваше надолу в резултат на бум-бума, той продаваше доларите отново за лири; правеше всичко това, защото нямаше какво друго да прави и бе отегчен до смърт.