Читать «Посрещането на боговете» онлайн

Шиничи Хоши

Посрещането на боговете

Двете луни изгаснаха една след друга и иззад линията на хоризонта вече се показа слънцето. Утрото настъпи и червеникавите полета се обляха в светлина.

Сред тях се открояваше голям замък, в чиято най-висока кула живееше кралят.

— Добро утро, ваше величество. Вчерашният ден мина тихо и спокойно и ние ще ви благодарим. Нека и през днешния ден нищо да не нарушава вашето спокойствие — поздрави краля с настъпването на утрото един от неговите придворни, мърдайки опашка.

Кралят, който седеше на своя трон, помръдна леко голямата си опашка и отговори:

— Да, и на мене ми се струва, че ще се занижат дни, през които няма да се случи нищо особено. Но онези, които ще последват, ще бъдат изпълнени с тревоги и вълнение.

— Какво искате да кажете, ваше величество? — подпита плахо придворният.

— Мисля си, че откакто съм крал, нищо не се е случило. Ето какво ме безпокои. Не мога да разбера какво означава това че аз съм един силен крал, или пък точно обратното. Подозирам даже, че сред народа може да има хора, които да изпитват същите съмнения.

— Какво говорите, ваше превъзходителство! Нима може да има нещо по-хубаво от това, да не се случва нищо? Пък и едва ли някой се съмнява, че ако се случи нещо, кралят не е способен да се справи! — говореше придворният, а опашката му през цялото време трептеше и се извиваше.

— Така ли смяташ? Хубаво, ако наистина е така. Аз обаче искам да се сблъскам с някакъв изключително труден проблем и да се справя с него блестящо. Искам сам да се убедя в това. Съвсем нищо ли не се е случило в кралството?

— Ще проверя, ваше величество — спря да върти опашка придворният.

Имаше много объркан вид. Вече не знаеше дали да иска нещо да се случи, или да се моли да не се случва нищо.

Кралят, който беше великодушен, забеляза колко много се обърка придворният му.

— Добре. Имай грижата! — нареди той. След това стана, отиде до прозореца на кулата и зарея поглед навън. Под кулата бе разположен градът, опасан със здрава крепостна стена, зад която, докъдето поглед стигаше, се разстилаше поле с червеникава трева. Кралят внимателно огледа всичко, но не откри и най-малка следа от произшествие.

— Слизай долу! — заповяда кралят и се качи на трона.

Той предпочиташе да си легне и да гледа небето вместо това омръзнало му до втръсване поле.

— Ами аз да тръгвам тогава… — каза придворният и тръгна към вратата, но тъкмо се беше обърнал, когато чу нова заповед:

— Чакай, върни се обратно!

Придворният се обърна поуплашено към краля. Нещо не бе наред.

— Какво обичате, ваше превъзходителство?

— Ела тук. Забелязах, че на небето нещо свети. Какво ли може да е? — попита кралят и посочи бавно с пръст единия ъгъл на прозореца.

— Къде, ваше величество? А, онова, дето свети със сребриста светлина ли, ваше величество? За мен, ваше величество, това е нещо съвсем непознато — отвърна придворният, като наведе глава.

— Струва ми се, че се спуска бавно надолу.

— Изглежда, че наистина е така, ваше величество. Дали пък не е падаща звезда?

— Не, едва ли е падаща звезда. Досега никога не съм чувал някой да е виждал звезда, която да пада толкова бавно от небето — каза авторитетно кралят.