Читать «Последното непроверено лекарство» онлайн - страница 4

— Но страната е много голяма. Много градове… Много мръсни дупки… Много нещастие. Водим го само по няколко километра на ден. Покрай болници, старчески домове и …

— И не забравяй, че на всяка негова крачка се падат може би десетки излекувани хора. Още толкова няма да се разболеят от нещо, от което щяха да се разболеят ако не беше той.

— Но как той не разбира това? Колко му обяснявахме! Трябва да е доволен само от възможността да помогне на хората.

— Казах ти, че е глупак. Егоистичен глупак.

— Неговата гледна точка също може да се разбере — каза Чарли. — Изтръгнахме го от дома му…

— Никога не е имал дом. Спал е по пейките или по нощните приюти. Карал е как да е. Понякога е крал. Ако е имал късмет, е получавал безплатна храна отнякъде. Ако ли не, ровел е по кофите за смет.

— Може би това му е харесвало.

— Може би. Пълна безотговорност. Живял е ден за ден, като животно. Но сега има отговорна работа, може би нещо по-важно и отговорно от всичко друго, което му е попадало. Отговорноста трябва да се поема.

— В твоя свят, в моя, но не и в неговия.

— Дявол го знае — каза Джо. — Понякога ме изкарва от нерви. Пълен фалшификат. И всичките тези разговори за дома също са фалшиви. Прекарал е там само четири или пет години.

— Може би си струваше да останем на едно място и под някакъв предлог да водим при него хората. Щеше да седи в кресло така, че никой да не го вижда, а хората щяха да минават покрай него. Или да ги взимаме на големи събрания и конгреси. Може би това щеше да му хареса повече.

— Цялата операция се провежда тайно — каза Джо. — Не можем да си позволим да ни забележат, защото работата не търпи разгласяване. Господи, представяш ли си ако разберат за това? Ърни, разбира се, дрънка. Сигурно е разказал на всички, които са били в този бар днес на обяд, но никой не му обръща внимание. Адвокатът реши, че е побъркан. Така че той може да се качи на покрива и да вика от там към целия свят — никой няма да му повярва. Но достатъчен е и един намек от Вашингтон и…

— Знам, знам — проговори Чарли.

— Ние си вършим работата по единствения възможен начин. Подлагаме хората на въздействието на здравето, така както по-рано те се подлагаха на опасността от заразяване. И го правим там, където има най голяма нужда.

— Знаеш ли, Джо, понякога изпитвам странно чувство?

— Какво?

— Че вършим нещо недобро. Понякога така ми се струва.

— Имаш предвид, че действаме сляпо? Правим нещо и нямаме ни най-малко представа какво е то? Без разбиране?

— Да. Не знам. Всичко се обърка. Надявам се, че наистина им помагаме.

— В същото време и на себе си. Като имаме предвид колко време прекарваме с това момче, сигурно ще живеем вечно.

— Сигурно.

Известно време седяха мълчаливо. Накрая Чарли попита:

— Джо, знаеш ли кога ще свърши този етап. Аз съм тък вече месец. Преди такова нещо нямаше. Децата няма да ме познаят, като се прибера у дома.

— Разбирам — отговори Джо. — На семейните като теб не им е лесно. На мен ми е все едно. И за Ел сигурно е същото. За Джек не съм съгурен. Не го познавам достатъчно добре. Той не говори много за себе си.