Читать «Последно разсъмване» онлайн - страница 10

Шофьорът обаче с недоумение заяви, че от близо два часа стои пред входа, в който живее Леонид Константинович, но той още не излиза.

— Вече четири-пет пъти му звъних на домашния телефон и на мобилния го набирам постоянно — оправдаваше се той, — но Леонид Константинович не вдига и толкоз. Ако знаех номера на апартамента, бих се качил да звънна на вратата, може домашният му телефон да е повреден или нещо друго.

— Номерът на апартамента ли? — попита Цирков.

— Петнайсет — веднага подсказа Сотников.

— Петнайсети апартамент — повтори в слушалката Олег. — Качи се, ако обичаш, и после ми се обади.

След няколко минути шофьорът се обади и съобщи, че горе никой не отваря и от апартамента не се чува нищо.

— Странно — сви рамене Цирков, — Леонид Константинович каза да го вземат в 18,30 от къщи, много добре си спомням, пък и съм си записал. Добре, стой там и чакай, може да се появи отнякъде.

Той откровено се ядосваше, но като гостоприемен домакин и просто възпитан човек се стараеше да не го показва. Виж, Иля Ефимович Горбатовски не сдържаше емоциите си:

— Всичката му е такава на Леонид! — гневно ръмжеше той и ярките му изпъкнали очи святкаха. — И какъв е тоя идиотски навик да си изключваш телефона и после да не го включваш или просто да не вдигаш! Защото, видите ли, не му се говорело с никого! И изобщо, с тази негова липса на възпитание и безотговорност вече е дошъл до гуша на всички, изчезва и после върви, че го търси! Никога не се е съобразявал с хората, никога не се сеща, че хората го чакат и търсят. Просто свинщина.

Сотников мълчеше, не критикуваше и не защитаваше Курмишов. Просто си мислеше, че Иля, разбира се, е прав, но той, Сотников, познава и обича Леонид от дълги години. Той открай време си беше такъв, още от дете. Златни ръце, наистина златни, характерът му обаче — съмнителен.

Леонид беше с четири години по-голям от Алексей Сотников, когато, след като завърши осми клас, дойде при бащата на Алексей да учи занаята. При съветската власт всичко беше различно от сега. Юрий Алексеевич Трети Сотников работеше, както и огромното болшинство бижутери от онова време, в сферата на услугите, но най-важните си изделия изработваше на частно вкъщи. Така че именно в домовете на бижутерите идваха момчетата, за които родителите им плащаха по три рубли месечно, та момчето да може да стои зад гърба на Майстора и да научи едно-друго. Отначало учениците просто гледаха и същевременно слушаха обясненията и наставленията на учителя, а едва през втората година им се разрешаваше те сами да извършат някоя и друга простичка работа. А пък синът на Майстора, то се знае, бе приобщаван към занаята още съвсем невръстен. Десетгодишният Алексей вече знаеше и умееше много неща.

По-нататъшната съдба на Алексей Сотников и Леонид Курмишов също се подреди общо взето еднакво: и двамата, с разлика от 4 години, завършиха училището за подготовка на кадри в бижутерията и съпътстващите я професии при Гохран на СССР Всъщност бащата на Алексей ги беше обучил на всичко без каквото и да било училище, но им трябваше диплома, защото само с нея биха могли да получат документ, който разрешава да работиш като бижутер. След училището и двамата започнаха работа в експерименталния завод за бижутерия на улица „Лавочкин“ и естествено, и двамата се занимаваха с изпълняване на частни поръчки. Всичко им беше еднакво на двамата приятели освен едно: Алексей Сотников реши да получи висше образование, макар че по принцип то изобщо не беше нужно за професията на бижутера. Виж, Леонид остана напълно доволен от обема знания, които притежаваше.