Читать «Последно разсъмване» онлайн

Александра Маринина

Последно разсъмване

ПЪРВА ГЛАВА

Все пак беше редно да отпразнуват юбилея в делничен ден в града, а не извън него, както стана модерно през последните години. Беше втората половина на ноември и при това отвратително време нямаше как хората да се порадват на природа и чист въздух. Нямаше смисъл да се организира и пищен прием на място, докъдето се стига трудно. Браво на юбиляря, предвидил е събитието да се състои в Москва и както си личи от големия брой гости, всички са дошли. Николай Букарин беше поканил на приема над 600 души, не са му се досвидели парите, и забавна програма беше осигурил — известния певец Волко. Той беше голям красавец и любимец на дамите, който се славеше с изпълненията си на лиричен репертоар, предимно романси. Имаше приятен глас, дори за слуха на Игор Панкрашин, който иначе винаги оставаше равнодушен към този жанр. Тържеството протичаше в две зали, в едната бяха разположени масите и сцената, в съседната — масите за аперитив, където в паузите гостите могат да се поразходят, да си поговорят и да пийнат. Сполучливо и удобно, защото непрекъснатото седене на маса не дава нищо освен ненужно плюскане: човек може да общува само със съседите, а нали сериозните делови хора ходят по приеми съвсем не за да си натъпчат стомасите. Ходят, за да общуват, да създават контакти, да напомнят за себе си, да решават разни въпроси. В този смисъл виновникът на тържеството беше организирал всичко правилно. След първата част на празненството — пауза, след втората — още една, двайсет-трийсет минутна, после щеше да дойде и редът на десерта, а през втората почивка бизнесменът Игор Николаевич Панкрашин, добре поддържан и доста привлекателен мъж на петдесет и седем години, заможен, председател на настоятелството на създаден от самия него фонд, с удоволствие си бъбреше с юбиляря и някои отбрани хора.

Виж. Женя, жена му, явно скучаеше. Обикаляше насам-натам самичка, посърнала и някак объркана, впрочем както винаги. От цялата тълпа присъстващи се познава вероятно само с две-три дами — съпруги на негови приятели, но тях върви, че ги търси сред толкова хора. А така няма и с кого да си поприказва. Нищо светско нямаше в неговата Женя, тя е домашарка, простодушна и добричка, затова й е тежко на такива приеми, но как да отидеш на прием без съпругата си? Абсолютно невъзможно! Неприлично е и може да навреди на деловата репутация на Панкрашин, за когото семейството — съпругата и четирите им деца — е задължителен атрибут. Но Игор Николаевич е готов да прегризе гърлото на всеки, който би посмял дори да намекне, че Женя му трябва само като антураж. Не, не и не! Той обича своята Женя, заедно са трийсет и пет години. И разбира се, искрено я съжалява — изгубена и самотна в тази шумна и издокарана тълпа, но няма как: щом в поканата е казано „със съпруга“, бъди така добър да представиш на света своята благоверна.

— Браво на тебе обаче — чу зад гърба си тих, но определено ехиден глас.

Жора Анишченко, заместникът на Панкрашин в настоятелството на фонда, се беше прокраднал до него, както винаги, незабелязано. Ама че навици! Впрочем Игор Николаевич обичаше своя заместник, той беше прекрасен служител и предан приятел, знаеха се от много години, а това, че Жора понякога си позволяваше неприятни забележки… е, нали за това са приятелите. Кой, ако не истинският приятел, ще ти каже истината?