Читать «Последната сделка» онлайн - страница 3

— Прав си. Да тръгваме още сега.

Подобни разговори се носеха отвсякъде и хората започнаха да се готвят за преселение в бъдещето.

— Какво да правим, сега нямаме достатъчно пари, ако имате, дайте ни назаем, а после, в бъдещето, като поработим, ще ви ги върнем — предлагаха някои подобни сделки.

— Колко хубаво ще бъде след това! Имаме голямо щастие, че доживяхме времето, когато стана възможно да се преселим в бъдещето, а този свят няма да съществува вече.

Постепенно фирмата „Аврора“ изпрати в подземните камери всички хора. Изключение бяха само работниците и служителите от самата фирма. Един ден ръководството на фирмата заяви на по-нискостоящите:

— Дейността на нашата фирма не може повече да се развива. Ето защо, като ползуваме привилегиите на служители на фирмата, ние също се отправяме в бъдещето. Вече сме стари и немощни и няма да можем да посрещнем нашите клиенти, когато отворят очи в бъдещето. Съжаляваме, но това е истината.

Така постепенно служителите на фирмата започнаха да намаляват. Най-напред по-висшестоящите, а след тях и тези, които заемаха по-ниски длъжности. Атомните реактори на съоръженията бяха изчислени за десетки хиляди години и не се нуждаеха от поддържане. Отделът за набиране на нови клиенти също вече нямаше работа.

— Да тръгваме и ние. Ще се видим по-късно.

Последният, който можеше да чуе такива думи, беше един съвсем дребен служител на фирмата.

— Всичко хубаво! — отговори той.

Останал сам в голямата административна сграда на фирмата, той продължаваше да изпълнява задължението си — веднъж месечно да почиства стаите. Наистина, понякога релетата за време изключваха апаратурата за анабиоза на някой от клиентите и той се събуждаше.

— Какво става? Никой ли не е станал още?

— Не, всички спят дълбоко — отговаряше чистачът.

— А, така ли. Защо и аз да ставам тогава? Ще дремна още стотина години. — Всички събудили се отново си лягаха в камерите.

В дните, когато нямаше работа, чистачът сядаше на стола си на покрива на сградата и гледаше разсеяно града, в който нямаше жива душа. Така минаваше ден след ден.

— Колко е тихо! Всички спят. Дори не съм и сънувал, че мога да прекарам толкова спокойни дни, така никой да не ме безпокои. Интересно, докога мислят да спят? Те си знаят кога трябва да се събудят — мърмореше от време на време чистачът, но, естествено, нямаше кой да му отговори или да го разбере. Той клатеше глава, отново гледаше хоризонта с блуждаещ поглед. Докато един ден възкликна:

— А! А това какво е? Дали не е самолет? Само че освен мен на земята няма никой! — каза той тихо и се надигна от стола си на покрива. Онова, което той наблюдаваше, преминаваше по небето в строен ред.

— Странна планета! — каза едно от извънземните същества, когато космическите кораби кацнаха на повърхността на Земята.

— Наистина. На тази планета не може да няма цивилизация, а не се мярка жива душа. Дали не са измрели всички? Не ми се вярва да са изоставили планетата.

— С толкова усилия и време стигнахме до тази планета. Да я разгледаме, може пък да намерим нещо, трябва да намерим. Да опитаме да потърсим пак.