Читать «Последната звезда» онлайн - страница 2

      Да не ми донесат наказание, ами здрав разум и здраво тяло.

      Нямаше повече нито хляб, нито вино. Това беше последното му причастие.

      Нека плътта Христова ми донесе вечен живот.

      Залъкът стар хляб омекна на езика му.

      Нека кръвта Христова ми донесе вечен живот.

      Капките вкиснало вино опариха гърлото му.

      Бог в устата му. Бог в празния стомах.

      Свещеникът зарида.

      Наля няколко капки вода в чашата. Ръката му трепереше. Изпи скъпоценната кръв, смесена с вода, и избърса потира с кърпа.

      Свърши се. Вечната жертва се свърши. Изтри страните на лицето си със същата кърпа, която използва и за потира. Сълзите на човека ведно с кръвта на Бог. Нищо ново.

      Избърса подноса за нафората с кърпата, после пъхна кърпата в потира и го остави настрана. Свали зеления епитрахил от врата си, внимателно го сгъна и го целуна. Обичаше всичко, свързано със службата на свещеник. Най-много обичаше литургията.

      Яката му беше мокра от пот и сълзи – стоеше му хлабаво на врата. Шест килограма беше отслабнал, откакто избухна чумата и изостави епархията си, за да извърши сто и петдесет километровото пътешествие до пещерите, северно от Урбана. По пътя спечели много последователи – към петдесет, макар тридесет и двама да умряха от заразата, преди да стигнат безопасното място. Щом смъртта им наближеше, той извършваше ритуалите, независимо дали отиващият си беше католик, протестант или евреин: Нека Господ и неговата любов и милост ти помогнат… С палец изписваше кръст на пламналите им чела. Нека Бог, който те освобождава от греховете ти, те спаси…

      Кръвта, която течеше от очите им, се смесваше с мирото, което втриваше в устните им. Димът се кълбеше над полетата, спотайваше се в горите и се стелеше над пътищата като лед над лениви реки посред зима. Пожари в Кълъмбъс. Пожари в Спрингфийлд и Дейтън. В Хъбър Хайтс, Лондон и Феърборн. Във Франклин, Мидълтаун и Ксиниа. Вечер светлината от хиляди пожарища оцветяваше в мътен оранжев цвят дима и небето се снишаваше над главите им. Свещеникът се тътреше през задимените местности, притиснал с една ръка кърпа на носа и устата си, а с другата бършеше сълзите, които се стичаха по лицето му. Под изпочупените му нокти имаше засъхнала кръв, по ръцете му и в подметките на обувките му – също. Наблизо е вече – окуражаваше той спътниците си. – Не спирайте. Докато вървяха, някой го нарече „отец Мойсей“, защото извеждаше народа си от мрака на дима и пожара към Обетованата земя в „Най-живописните пещери на Охайо!“.

      Там, разбира се, завариха хора, които ги посрещнаха. Свещеникът го очакваше. Пещерата не гори. Метеорологичното време не я плаши. И най-хубавото от всичко е, че лесно се отбранява. След военните бази и правителствените сгради пещерите бяха местата, към които най-често се насочваха хората след Пристигането.

      Събраха припаси, вода и консерви, одеяла, превръзки и лекарства. Оръжие, естествено – автомати, пистолети, пушки и много ножове. Болните бяха поставени под карантина в туристическия център над земята, лежаха върху тесни легла, разположени между стелажите на магазина за сувенири. Свещеникът ги посещаваше всеки ден, говореше им, молеше се с тях, изслушваше изповедите им, причестяваше, прошепваше им на латински думите, които искаше да чуят: Per sacrosancta humanae repartionis mysteria… Със свещените тайнства на човешкото спасение…