Читать «Последната звезда» онлайн - страница 5

      Мъжът извади пакетче с дъвки от джоба на гърдите си, внимателно разопакова една и я сгъна в устата си. Преброи останалите лентички и пак прибра пакета в джоба си. Не предложи дъвка на свещеника.

      – Последното ми пакетче – обясни той. Намести се на камъка.

      – Разбирам – рече свещеникът.

      – Нима? – Челюстта на мъжа се движеше в хипнотичен ритъм, докато дъвчеше. – Наистина ли разбирате?

      Сухият хляб, вкиснатото вино – още усещаше вкуса им на езика си. Хлябът можеше да бъде разчупен, виното можеше да бъде поделено. Не биваше да празнува литургията сам.

      – Вярвам в това – отвърна дребничкият свещеник.

      – Съмнявам се – мъжът говореше бавно и преднамерено, – не вярвам в нищо.

      Свещеникът побледня. Тихият му, объркан смях заприлича на топуркането на детски крачета по дълго стълбище. Докосна нервно яката си.

      – Вярвам, че щом силата загине, отново ще се възроди – каза мъжът с пушката. – Всичко се възражда. Силата си отива – силата се връща. Това е вярата, нали? – Дъвчеше дъвката, от ляво надясно, избутваше зеленото топче напред и назад с езика си. – А после идват новини от крайбрежието, че вече няма крайбрежие. Сега Рино е притежание на океана. Голяма работа и какво? И преди е имало земетресения. Имало е цунами. Притрябвал му е на някого Ню Йорк, нали? Какво е пък толкова ценното на Калифорния? Пак ще си стъпим на краката. Винаги си стъпваме на краката. Това си мислех.

      Пазачът кимаше, гледаше към нощното небе, към студените искрящи звезди. Погледът му беше насочен нагоре, а гласът приглушен:

      – После хората се разболяха. Антибиотици. Карантини. Дезинфектанти. Сложихме си маски и си миехме ръцете, докато кожата ни не започна да се лющи. Повечето от нас така или иначе изгинаха.

      Мъжът с пушката наблюдаваше звездите, сякаш очакваше да се откъснат от черното небе и да паднат на Земята. И защо да не го направят?

      – Съседите ми. Приятелите ми. Съпругата ми и децата ми. Знаех, че няма всички да умрат. Как е възможно всички да умрат? Някои хора щяха се разболеят, но повечето щяха да си останат здрави, а другите да оздравеят, нали? Това е вярата. В това вярвахме.

      Издърпа дълъг ловджийски нож от ботуша си и с върха му започна да чисти мръсотията изпод ноктите си.

      – Това е вярата. Растеш, отиваш на училище. Намираш си работа. Жениш се. Създаваш семейство. – Приключи с почистването на едната ръка, по един пръст за всеки житейски етап, после се захвана с другата. – Децата ти порастват. Те отиват на училище. Намират си работа. Женят се. Създават семейство. – Стръг, стръг. Стръг, стръг, стръг. Бутна шапката назад с опакото на ръката, в която държеше ножа. – Никога не съм бил това, което наричате религиозен. Не съм влизал в черква от двадесет години. Но знам какво е вярата, отче. Знам какво е да вярваш в нещо. Лампите угасват, светват отново. Водата при наводнение залива големи площи, после се оттегля. Хората се разболяват, после оздравяват. Животът продължава. Това е истинската вяра, нали? Вземете вашето дрън-мрън за рая и ада, греха и спасението, изхвърлете го и пак няма да сте ни взели вярата. Дори най-запалените атеисти вярват в това. Животът ще продължи.